автор: pc_indi

Тя стои денонощно на своя ъгъл на улиците " Възраждане" и " Възкресение" , с прокъсано вретище, съвсем боса, с големи слепи очи- тъмни прозорци, покрити с паяжина.
Когато говори, закрива с ръка устата си, за да не се виждат ръбовете на зъбите й. Защото й се налага, а това я натъжава. Обикновено всички се пазат от нея и се стремят да я заобикалят. Толкова бързо, че въздухът прави малки, подли капани в ушите им, които не позволяват гласът й да си намери път и да чуят как вика след тях: " Защо? Защо бягате? Защо бягате от мен? Защо, когато всъщност не можете? Аз! Аз съм пътят и истината!..."
А много хора минават покрай нея. Много. Оживено кръстовище е това. И на всички дава малки, цветни стъкълца. И винаги казва: " Мои са. Оригинални и патентовани. Сега гледате и си мислите, че виждате, но всъщност, нищо не виждате! Или виждате нещо, което ви прилича на друго нещо, или ви се иска да прилича. Но през моите стъкълца се вижда всичко. Всичко! И то съвсем ясно. През тях можете да видите всичко, което искате и всичко, което трябва да видите. И няма как да го видите истински, или да стигнете до него, ако не го погледнете през моите стъкълца. Искате да видите малкото, невинно лице на Живота- когато отвори вратата и плахо влезе? Вземете прозрачното стъкълце и ще го видите! Искате да видите капризното си Здраве? Вземете зеленото стъкълце и ще го видите? Може би искате да видите Любовта? Наистина, не е лесно. Тя е сляпа, но лицето й блести толкова силно, че заслепява и вас. Но ето- през моето червено стъкълце ще я видите. З всичко имам стъкълца. За всяка сбъдната Мечта, за всяка Истина... И всички са в различини цветове. Дори за същият онзи малък, наивен Живот- поожулен, понамачкан и уморен, когато хвърля само един смутен поглед назад и се измъква неусетно през задната врата... Да... За всичко имам стъкълца..."
И всеки взема от нейните стъкълца и гледа. И наистина- всичко се вижда съвсем ясно през тях. Абсолютно всичко и пътят към него.
Понякога се намират такива, които- минавайки, й казват: " О, аз често... Много често минавам от тук и... да, знам ги твоите стъкълца. Вземал съм от тях и да- наистина всичко се вижда. Но, виж, ако ми дадеш такова, през което да видя себе си, няма да ти откажа. Ха сега да те видя! Имаш ли такова стъкълце?..."
И може би си мислят, че ще я накарат да се почувства неудобно. Но в такива случаи тя казва: " Ах! Разбира се! Но това не става със стъкълце! Помислете за миг! Всички бягате от мен, пазите се... А аз съм сама. Аз нямам дом. Всички вие можете да избягате, да се скриете някъде, за да не ме виждате. Докато ви се наложи отново да минете от тук. Аз съм стократно по- бедна от вас и все пак успявам със стъкълцата си да ви отведа там, за където сти тръгнали и където трябва да отидете. Искате да видите себе си? Да стигнете до себе си? Добре! Вземете ме да поживея у вас!"
И има такива, които я вземат. Които, може би могат да си позволят това. Дали защото са богати, дали защото през някое стъкълце са видели, че са в задънена улица и единственият възможен път е назад- към нея, за да могат да излязат на магистралата. И я вземат. Вземат я и заживяват с нея. Смъкват вретището й, изкъпват я, превързват раните по нозете й, обличат я в чисти дрехи, забавляват я... Понякога свикват с нея. Случва се някой да им подвикне отстрани: " Хей, човече! Чудя се, как живееш с нея?! Та тя е ужасна! А ти дори името й не знаеш!"
И тогава се обръщат към нея: " Вярно! Вярно, че изобщо не те попитах, но... Как се казваш? "
И тя казва, разбира се, защото, макар и забравила, всъщност никога не го е крила: " Аз съм Болката. Казвам се Болка..."
Но какво значение има изобщо някакво име, когато така, или иначе дълго живееш с някого?! Когато за теб тя е просто Гостенката с цветните стъкълца. Която може и да се позастои понякога за по- дълго, но когато си тръгва, винаги си тръгва сама. Не защото си я прогонил- тя винаги ще си стои на онзи ъгъл покрай който трябва да минаваш. А защото тя е решила, че вече си видял себе си, стигнал си до себе си и вече си достатъчно друг.