автор: ma_gi

Понякога поглеждам през пердето
към пейката,притулена до блока-
едно пристанище,където
живота укротява своя грохот.
Тук спират да си отпочинат малко,
да се посмеят,да побъбрят,да поспорят
напети яхти,катери и шхуни ярки,
преди отново да отплуват към простора...
И ти веднъж в лагуната се спря-
не знам кой морски вятър те довея
(а може би било си е съдба-
та аз за теб отдавна не копнея)...
Боята ти-олющена и стара,
дъските си разсъхнали тешиш със бира-
по-тъжна гледка от самотна гара,
където вече влакове не спират.
Не хвърли котва,не отгледа челяд-
пороците семейството ти бяха,
тогава...някога изглеждаше ми смело,
а днес си сам и никой не те чака...
Дори и да поглеждам през пердето
към пейката,притулена до блока,
не търся теб!Поглеждам за момчето,
с което да преплуваме живота...