автор: biser4e

Това ли сме със теб - сърца на път,
единство, към което се завръщаме.
А сенките ни слизат и растат
от хълма на въздишките. И връщат
изгубените очертания на някой,
приел размера на една надежда.
Тя расне като слънчево зачатие,
за да достигне лятното слънцестоене.
Да, знам, че ти напомням кой си.
И ти на мен. Затуй не те забравям.
В минутите на сляпо безпокойство
ти пиша. И успявам да запазя
единствения безпардонен довод,
защо остава светла същината ми.
А пътят ми се вие все нагоре.
Отрича всяка мерзост. И лъжата.
Но нямам меч да разсека тъмата,
когато се разстила върху мен.
Затуй и я превърнах в своя сянка.
Така познавам идващия ден.
И беше крайно време да те срещна,
пътуващо сърце на светлината,
под хълма на въздишките, където
се сливаме, преди да падне мрака...