автор: Jobim

Детето с маслиновите очи не беше момче. Но не беше и момиче. То беше просто дете. С очи като маслини. Очи, които знаеха всичко, като че ли бяха тук от хиляда години. Или може би от сто хиляди години.
Очи, в които потъваш заедно със себе си, и взирайки се в тях е достатъчен само един миг, за да осъзнаеш, че сте изминали необяснимо дълъг път. Само ти и ти. И никога повече няма да се върнете, защото пътят е еднопосочен. Не, в началото му няма поставена онази синя квадратна табела с бяла стрелка, сочеща нагоре, която сме виждали много често вървейки по пътя си, наречен от някого улица, защото този път няма начало. Той няма и край, така че не очаквай да срещнеш случаен минувач, за да го попиташ колко е часът. Всъщност не е и необходимо, защото времето е без значение. Времето никога не е имало значение. Времето е мъртво.
Детето с маслиновите очи не беше весело. Но не беше и тъжно. То беше и двете. Или може би много повече от „и двете” – „и двете” е по-малко от една хилядна част от това, което беше то. Детето с маслиновите очи отваряше онази врата, която никога не си и подозирал, че съществува. Вратата, която води към самия теб. На пръв поглед нищо особено – врата като врата. Сигурно си виждал много врати – дървени, метални, с шпионка, без шпионка. Всякакви. Но тази врата е малко по-различна – тя никога не е отваряна. Интересното е, че тя ще бъде отваряна много пъти, но всяко отваряне ще е за първи път. И при всяко следващо отваряне тази врата не е била отваряна. Нещо такова. Има и още нещо любопитно – когато прекрачиш прага, няма да можеш да се върнеш обратно. Но за това мисля, че стана дума преди малко.
Детето с маслиновите очи всъщност не беше дете. Но не беше и възрастен – то беше просто детето с маслиновите очи.