автор: nironi

Когато се взираш дълго в слънцето
то става неспокойнa риба
и хвърля люспи в очите ти
и Всяка люспа е с различна дъга,
както всяка любов е тъга
и става замислено и цветно
после очите се разтварят - слънцето умира,
а клепачите на слепеца казват:
„това е червено, да, колко е червено това”,
но аз искам зелено, искам луна,
пищна луна, която не върви по пътеки-
а боядисва океани-
и си отива като е най- пълна,
най- вкусна,
най- крайна,
и си идва, когато си вече овкусен,
леко охладен и едва мърдаш-
а новолунието ти е черна дупка., където дори златото ръждясва-
затова е такава тъмна, а не кървава тази луна
( преди джулая)
Щото аман от джулая морнинг-
аз съм на джулая муунинг-
зяпам тази луна
с удивлението, с което гледам пепеляшки
към полунощ,


а после, когато пак се превръща в медуза
си лягам