Момичето вървеше по улицата с лека, плавна походка. Слънцето грееше, поздравяваше я приветливо. Вмъкваше се безжалостно с топлината си в гладката й, нежна кожа.
Блестеше в русите й, късо подстригани коси така, че самата тя приличаше на подвижно светещо слънце преобразено в човешки образ.
Казваше се Лина и с красотата си впечатляваше хората около себе си, но самата тя вървеше невиждаща никого. Беше почти висока, с много добре сложено тяло, а чертите на лицето й изразяваха миловидност и спокойствие. Кафявите й, дълбоки очи светеха, примесени със златистия слънчев блясък, а плътните й устни с розовото червило наподобяваха цвят на роза. Облеклото й, модерно за сезона, предизвикваше възхищението на минувачите. Тялото й елегантно се полюшваше в рокля, очертаваща добре изящните форми, с издържан стил в тюркоазеното синьо на морето. Сините й, дръзки с изострените си върхове обувки като магнит насочваха вниманието към изваяните й крака. Малката синя чантичка с късите дръжки стоеше на рамото й, леко поддържана от издължените, фини пръсти на едната й ръка, а другата ръка се полюшваше ефирно в ритъма на походката й, като ясно се забелязваше красивия, сребърен, неголям, привлекателен пръстен. Парфюмът, ухаещ свежо и страстно на сочни плодове, момина сълза и роза се носеше феерично около нея. Животът се движеше с обичайния си ход. Хората бързаха в различни посоки, тъжни и тихи, шумни и весели като раздвижени в кошер пчели.
Лина чувстваше в себе си странно усещане, спонтанно желание да полети. Искаше й се да се превърне в балон и без определена посока да се остави в необятната синева. Телефонът я извади от унеса. Отвори чантата си бързичко и след кратко ровене успя да го намери. Беше Владо, обаждаше й се да я предупреди, че ще остави вратата отворена, да не звъни на звънеца, да притеснява съседите. Лина ускори крачките, вече почти стигаше блока. Мислите й запрепускаха като диви коне, галопиращи, с развяващи гриви, бели и черни. Владо й каза, че ще бъде сам, жена му отивала на почивка за две седмици и нямало проблем да отиде у тях. Неясно предчувствие я преряза светкавично, но тази мисъл веднага се смени с друга, каза си щом той казва, значи е сигурен и си го представи пред себе си мил, със завладяващо чувство за хумор, предугаждащ желанията й. Това изтри всичките, изневиделица появили се тревоги.
Ето го и блока. Мина като сянка покрай стената и се шмугна във входа. Изкачи на един дъх стълбите до третия етаж, отворената врата я чакаше. Влезе и я затвори бързо. Владо развълнувано я прегърна, устните им се сляха в дълга, гореща целувка, взе я на ръце и я отнесе в спалнята. Почти затъмнената стая се изпълни сякаш със светлина. Дрехите от само себе си се свлякоха от телата им. Ръцете им се преплитаха в най-чудната плетеница от обич, докосваха се хаотично, предизвикани от порив на желание да усетят, да проникнат, да открият всички точки един на друг. Устните им се сливаха и в този миг, като необходимост от въздух, от вода, от храна. Приличаха на дълго гладувал и жаден човек, който в един момент се е нахвърлил върху богат избор от ястия и вода, неуспяващ да утоли жаждата си, ненаситен и лаком. Взаимните ласки ги опиваха и създаваха една хармония от дълго чакано щастие. Прегръщаха се, преливащи звуци на любовта ги завладяваха, струните на сърцата им пееха безгласно. Отдадени един на друг, страст и огън разпалваше буйни пожари, после ухасваха, за да се запалят отново и отново без да успеят да поемат дъх, желаещи, търсещи, обичащи.... Неусетно се нижеха минутите, часовете... Вглъбени един в друг влюбените летяха като бели гълъби, откриващи нови светове.
Чу се лек шум в коридора. И двамата изтръпнаха. Владо се сети, че вратата остана отключена. Ами сега? В стаята нахлу съпругата му. Миг на гробна тишина. Владо почервеня, после пребледня. Не знаеше къде да премести погледа си. Приличаше на стъписано, уплашено животно, попаднало в капан. Пречеха му ръцете, краката, искаше му се да се разтвори земята и да потъне дълбоко в нея. А съпругата му, вцепенена, застинала статуя с ококорени очи, невярваща, невиждаща голата гледка пред себе си, пое дълбоко въздух и се нахвърли върху него с цялата сила на женската злоба, обезумяла, страдаща от болка, наранената й душа плачеше. Сълзите се стичаха по лицето й, като мътен поток, а ръцете се впиваха в голото тяло на съпруга й, безмилостно, с пълната сила на отчаянието и омразата.
Лина едва успя да грабне дрехите си, стресната и шокирана се скри в коридора. Облече се бързо и изтича навън. Бързаше, толкова бързаше, че в един миг побегна без да има сили да спре.