автор: irka

Човек се ражда с вик
и викайки, върви към сетния си миг.
Защо е тъй, опитвам да гадая.
Непитани се раждаме
и затова крещим.
И после не ни питат!
Обсипват ни с внимание,
а ние просто искаме
свободно да живеем.
Било ни топло, гладни сме били.
- То жадно е. За сън реве горкото!
И тъй редят се ден след дни…
Но изведнъж, човекът-бебе
започва да се движи. - То върви!
Започва с думи да отвръща!
А те, големите, глави обръщат
и с вик от радост го прегръщат:
- Пораснало е нашето дете!
Защо крещят? Нима не знаят,
че някога и с тях така било е?
Расте човекът. Ден след ден.
И вижда се той променен.
По-друго всичко му изглежда,
започва да се пооглежда,
да търси себе си в света.
Понякога той среща радост,
но не след дълго идва гадост,
от болка страшна той ридае,
от щастие глава се мае.
Надава вик!
След него друг приижда в миг.
И все така…
Върти се кръг.
Крещим от радост и любов,
крещим от болка и обида,
крещим, когато не ни стига
едничка капчица живот.
Живот човешки - крясък, зов
във търсене на порив нов,
на нови светове в безкрая,
докато стигнем най-накрая
до тази Тишина, която
гаси и чувства, и стремежи,
която кротичко бележи
финала наш.

Но ето - в миг се чува но пронизващ вик!
Човек се ражда.