автор: Pitagor

В градината,
сред изумрудени бръшляни,
в ръка с димяща, плоскодънна рана,
(скъп спомен от изгряващи зеници)
тревожен от тревожните си мисли,
посрещнах утрото.
То беше сякаш ти.
И всъщност ти –
зеленоока, светлолика, непорочна,
измамна, огнедишаща
и сочна,
се втурна в недовършената нощ
и в незапочналия ден –
като жарава…
Едва тогава,
ох, едва тогава,
като в пустинна степ –

в градината,
сред изумрудени бръшляни,
посрещнах утрото –

без теб.