автор: angar

(В отговор на едни коментари под стихотворението "Ще бъде в полунощ")
Снощи като бях в гората,
си изгубих очилата!
А пък вече пада мрака!
Как да мина през гората -

ще си издера краката!
Попът само туй и чака:
да ме види изподран –
смее се като разпран!

Няма що да се прибирам,
в тръните да се навирам:
утре е почивен ден,
ще си минат и без мен!

Спалния чувал разстлах
край реката и заспах.

Всичко е спокойно тихо,
но внезапно взех да кихам.
Викам: в сайта нещо става –
някой май ме споменава!

Тъкмо пак се поунесох –
нещо цопна във водата.
“Да не би пък очилата..!?”

Тръгнах пипнешком надолу
и усетих нещо голо.
То понечи да избяга,
ала друг гласец му каза:

- Но защо да бягаш – стой!
Виж – без очила е той –
няма как да ни познае!
Никой няма да узнае...!

И се завъртя такава,
дето не е за разправа!

Аз не вярвам в самодиви:
знам - реални са и живи!
И до дъно се раздавам,
само че не ги познавам:
тя, луната, едвам свети.
Виждам разни силуети:
дали Ида?! Дали Нети?!

А и те не се изказват –
никковете си не казват!

Уморен и изцеден
до последно, но блажен,
пред разсъмване заспах
и порядъчно поспах.

А когато се събудих
дваж по-силно се зачудих:
до самата ми глава –
чисто нови очила!
И от билки свеж букет!
И бурканче джонков мед!