автор: PLACEBO

Черната пелерина е пред мене, отново – свободно развяваща се, аз стъпвам след нейната притежателка, и се питам – откъде ми е позната тази походка?!
Вече за трети път не успявам да срещна лицето и очите на дамата. Ала днес имам успех, при това – какъв! Разпознавам деликатните устни и финото излъчване на Сара! Беше моя клиентка преди няколко години. Аз бях посредникът, който намери купувач за нейното уютно и артистично жилище. Продаде го, за да спаси дъщеря си. Дъщеря си, която живееше още тогава в Швейцария – та до ден днешен. И която няма хабер от жертвите на майка си.
Сара е отслабнала, но пламъкът в очите й гори по-силно. По мои сметки, вече е над 70 годишна. Бивша оперна певица, сопрано. Изявявала се е само в Германия. Жена от класа. Жена от супер класа! Аз съм един средно-статистически, средна възраст мъж. Който винаги се е чувствал мъж до мозъка на костите си в компанията на Сара. Защото тя умее да извлече от мен мъжкото, и да повдигне самочувствието ми.
- Сара! Каква приятна изненада! – протягам ръце и показвам широката си, щастлива усмивка.
- Ау, ау, Боооже моой! – Сара е не само приятно учудена, но и развълнувана от нашата среща.
Провира ръка през черната пелерина, аз веднага я поемам и се навеждам достопочтено, целувайки нежната кожа. Не вярвам на очите си, че тази ръка е над 70 години!
В следващите два часа изпиваме всичкия чай, който предлага кварталната сладкарница. Аз разказвам на Сара за живота си след развода. Тя ми разказва житието-битието си по преместване от едно жилище в друго.
Вземам тежката чанта от ръцете й, и се запътваме към новата й квартира – мести багажа си за пореден път. Черната пелерина плавно изкачва стълбите. Прави го с нейния уникален артистизъм. Нейната сцена в момента е стълбището на скапания панелен блок, в крайния столичен квартал. Мразя крайните квартали със скапаните им панели, приютяващи елита на изкуството, знам, че Сара не е единствената изпаднала личност от сферата на изкуството. Осми, последен етаж, преустроена гарсониера, северозападна, без балкон, асансьорът не работи, тоалетното казанче тече, издавайки минорни стенания. Освен чай, Сара няма друго какво да ми предложи. До пенсия няма и пукнат грош. Признава ми го с най-веселата физиономия, на която е способна. Не й пука, че не е пила лекарствата си от десет дни, че кара само на чай.
- Виждаш ли как придобивам манекенски форми, Стив? – тя се завърта пред очите ми. – Вместо на чай и секс, прочутата диета, го давам само на чай! – смехът й е заразителен. Откъде, откъде тази жена черпи енергия?!
Време е да тръгвам по задачи. Без да се замислям, бъркам в портфейла си и оставям на Сара една банкнота от петдесет лева. Тя ми се обижда истински, и аз ги прибирам отново. Вадя една десетолевка и, с хиляди кандърми, успявам да я убедя да я вземе.
Уговаряме се след два дена, в събота, да й помогна за останалата част от багажа.
В асансьора разбирам какъв заряд носи тази жена, чувствам се окрилен и животът ми придобива розови оттенъци.
Двата дни се изтърколват бързо. Няколко пъти се сещам за предстоящата среща със Сара. Защо ли съм окрилен някак си?! Отпращам веднага мисълта, която се стреми трайно да се загнезди в мозъка ми. Аз съм на 48, а Сара – на 70! Ала, дявол да го вземе, какво от това?! Наистина – какво?! Само че... къде летя аз, липсва ми присъствието на някоя свястна дама, но това в никакъв случай не може да бъде Сара. Някоя като Сара – да! Някоя, която, като нея, да извлича от мен креативното. Защото, когато имам мотивация, съм неотразим.
В събота рано се избръсвам и се чудя, като някоя кокона, кой панталон да обуя, и коя риза да облека. Спирам се на дънки и потник – нали ще играя ролята на хамалин, все пак!
Нахълтвам във входа на блока, където е настоящето жилище на Сара. Не мога да се разделя с професионално-изкривеното си мислене – оглеждам критично стените и тавана на стълбището, учтиво поздравявам едно възрастно семейство, което слиза от асансьора. Знам, че подобна учтивост винаги ми е носила повече клиенти.
- Съвсем самичка... Божичко, милата! – чувам жената да изрича.
Сигурно нямаше да обърна никакво внимание на тези думи. Но сълзите в очите на въпросната съседка, са повече от жокер за мен.
“Сара!”
Докато асансьорът изкачи всички етажи, съм повече от притеснен и сърцето ми бие няколко пъти по-силно от обикновено.
Слизам, и....
Един куп хора са застанали пред една от входните врати. Последната - зее отворена, в коридора се виждат още хора, които се суетят. Като че ли винаги съм знаел, че това е вратата на Сара.
Влизам, преодолявайки всички тези хора. Странно съм спокоен, дори не ме е страх от истината! Истината, че Сара вече не е сред живите!
Един мъж, който, видимо, е взел положението в свои ръце, ми се представя, че е от “Съдебна медицина”. Аз кой съм? Обяснявам му накратко кой съм, и каква уговорка съм имал със Сара.
Вероятно е починала преди 2 дена.
Точно когато се видяхме!
Да я разпозная?!
Надвесвам се над леглото й.
Разпознавам жената, която ме караше да летя!
За миг ми се завива свят. Може би, защото ще се пръсна от мъка, а може би, защото до главата й, на нощното шкафче, забелязвам онези мои 10 лева, с измачкано крайче и надраскани с лилаво.
До тях съзирам бележка, написана от Сара. Не мога да сбъркам почерка й!
“Стив, в горното чекмедже на скрина оставих завещание в твоя полза. Апартамент в Мюнхен и вила в Баден Баден. Благодаря ти за десетте лева, те са най-скъпият подарък в живота ми. С обич. Сара”.
Не зная кой съм и къде се намирам, нито какво да правя, нито какво да мисля.
Помогнете!


Евгения Маринчева
Петровден 2007