Познавам такива хора.
Някога бяха градини,
после се скриха.
От себе си.
Превърнаха се в пустини.
Те вече не правят разлика
между черно и бяло.
Нямат зеници в очите си.
Не поглеждат в огледалото.
Те казват, че знаят всичко,
имат готови фрази.
Вече не ги обичам,
ала не ги и мразя.
Как да кажеш на нищото,
че и ехото му е празно?