автор: ToZero

“Лицата им обикновено не били толкова красиви, колкото добродушни – широки, яснооки, червенобузести, с уста, винаги готови за смях, за ядене и пиене. А и хобитите на драго сърце се смеели, ядели и пиели, обичали да се шегуват простодушно по всяко време и се хранели по шест пъти дневно (стига да имало с какво). Били гостоприемни, обожавали забавите и подаръците, които охотно раздавали и още по-охотно получавали.”
Дж. Р. Р. Толкин – “Властелинът на пръстените”

Хобитите били дребни същества – не по-високи от един метър. Те живеели в своето Графство и почти никой от тях не излизал извън него. Малцина били тези, които отивали в полята (и дори в горите) извън Графството и понякога успявали да зърнат джуджета, елфи или тролове или поне да чуят техния говор и песни.
Тогава те се връщали при другите и на чаша чай разказвали приключенията си. Защото известно е, че хобитите много обичали да слушат разни истории за джуджета, елфи и тролове, макар че презирали тези, които се били осмелили да ги изживеят сами. Те обичали да слушат и разказите на някой чудак, запомнил истории от древни времена за великите хобити и техните подвизи, макар че никак не им вярвали.
Животът им преминавал в танци и веселба и така и не разбрали как от акцелерацията децата им ставали все по- високи, много по-високи от самите тях.
Постепенно телевизията навлязла в живота им. Те вече не се събирали, за да чуят някоя история за джуджета, елфи или тролове, а я гледали по телевизията. Но много повече от тези истории обичали да гледат рекламите. Тогава започнали да се надпреварват кой ще купи повече неща от тези показвани по рекламите и скоро дупките, в които живеели, се напълнили с всякакви потребни, но по-често непотребни вещи.
За да има къде да живеят, те започнали да строят сградите си нагоре, а не надолу в земята. От това и хобитите ставали все по-високи.
Един велик ден управата решили те да се наричат вече хора, а Графството – Земя. Те вече не били дребните хобити.
Сега главното им занимание било да се хвалят и да показват новите си придобивки – нов телевизор, нова кола, още по-висока сграда или дори яхта, макар че за нищо на света не биха плували с нея, защото известно е, че хобитите мразели водата. Вече никой не мислел за пътешествия и нови светове.
Понякога правителството им напомняло за това като съобщавали по телевизията, че нов телескоп търси разумни същества или, че дори някоя ракета е изстреляна със същата цел. Съобщенията винаги завършвали с думите: “Изследванията показаха, че по света няма други хора и ние сме единствените разумни същества.” Но те никога не търсели джуджета, елфи и тролове.
Случвало се, особено през нощта, през Графството да премине магьосника Гандалф. Облечен в своя искрящ от белота плащ и с магическия си жезъл в ръка, той потропвал на вратата на някой вече навършил пълнолетие хобит и му казвал:
– Събери приятелите си, време е да дойдеш и помогнеш на Краля. Той има нужда от вашата помощ.
Хобитът троснато му отвръщал:
– Кой си ти, че да ми казваш какво да правя. Аз да не съм луд да оставя дома си, колата си, яхтата си и да тръгна при някакъв си Крал. Науката отдавна доказа, че Крал не съществува и че извън нашата Земя няма живот.
Тогава Гандалф свалял плаща си и го обръщал обратно. Изваждал скритото в него острие и го слагал на жезъла си и хобитът виждал Смъртта, облечена в черното си наметало и с косата в ръка. Тогава започвал да се тюхка:
– Защо идваш при мен, виж баба ми колко е стара, отиди при нея!
Но Смъртта насочвала косата си към него и хобитът потеглял след нея.
Малцина били тези, които търсели друг живот, с други преживявания и веднага с радост тръгвали с магьосника Гандалф. С него те преживявали много приключения и опознавали Света населен не само с хора и хобити, но и с джуджета, елфи и тролове и дори успявали да се срещнат с Краля. Когато те се връщали от това приключение, разбирали че самите те са се променили, че в тях продължават да живеят и джуджетата, и елфите, и троловете, и дори и Краля.
И тогава откривали, че пътят им ги води не към Графството, а към Залива, където вече ги чакал Белият кораб, готов да ги поведе към тяхното последно и най-истинско приключение.


Тодор Захаринов