автор: Ia

Искам да изчезна от света ти.
Да мине ден, два, три...пет, шест...
Сближава ни далечината,
а близостта ни прави по-далечни.
В незрящи се превръщаме,
с избодени от недостатъци очи
и спъваме се един друг,
вместо телата ни да стават на мостове.

Искам да изчезна от света ти.
Да остана сама срещу ветровете и бурите,
без закрилата на твоята гръд,
без топлината на твоята длан,
без крилете на твоята нежност и грижа.

Да духа вятър,
слънце да пали кожата ми и косите,
дъжд да гаси пожарите - вътре и вън.
Да гледам залези, да чакам изгреви.
Да има глад и жажда, и умора.

Защо?

Защото ветровете ме извайват,
защото слънцето ме прави силна,
пои дъждът цветята – вътре в мен и вън.
Защото залезите дават мъдрост,
а изгревите - нова власт
да избереш доброто и мечтата
да стихне като изживяна радост вечерта.
Защото глад и жажда трябва да те мъчат,
за да търсиш Извора и Хляба, и Солта.
Защото едва когато умората сломи те,
разбираш, че във дар се дава Вечността.

Тогава - изваяна, силна, красива,
с уханието на сърцето ми - градина,
залезно-мъдра и изгревно- жива,
мечтано-реална и звездовечерно-дивна,
намерила Извора, яла от Хляба,
ще се върна в света ти.

Ще се върна в света ти със ново значение,
със музика,милост и мир,
с вдъхновение.
Без страх и съмнение,
без укор, без слабост.
Намерила вечното в дните-
Небесната сладост.

Ще се върна в света ти-
цялостна, нова,
смела и радостна,
вярана на Бога и ....
обичаща те....
Скарана със своето нещастие.

Защо изчезвам от света ти?
За да има “аз”,
За да има “ти”.
За да има “нас”.


А пък и ...
Златото не се бои от огъня...

Да трепери шлаката!