автор: biser4e

Признавам ти, че нищичко не знам,
освен причината да бъда себе си.
Надеждата в душите ни е храм.
А те по същината си са вечни.
Цветът им се преливал до небе.
Вярвам във това, тъй както в тебе.
А ти си най-ранимото във мен.
И много се нуждаеш от доверие.
Когато ме превърна в тишина,
изпълнена със еретични мисли,
в душата ми поникнаха цветя.
Почти като молитва за разлистване.
За ласката на слънчеви лъчи
и утринно движение на вятър.
Разбрах, че е себично да обичаш.
Потребност да си цял, за да отдаваш.
И тъкмо затова те скрих в очите си.
И без да знаеш, просто те живея.
Не знам защо. И ти недей да питаш.
Но те обичам повече от себе си.