Аз мога и просто така
да вървя по нишката на неизвесното,
да се препъвам всеки път пред прага си
и преди да падна... Знам,
ще се обадиш и толкова е лесно
да се върна при теб след думите
и ще ми бъде някак спокойно до утре,
когато нова мисъл ще пробуди тръпката
в очакване на глас и още нещо.
После ще пропълзи съмнението
прегризвайки топлата ми плът
и студеното ще надникне през прозореца,
а аз не искам тази хладина
да застане помежду ни.
Обади ми се преди дъжда. Помълчи.
Аз знам,има толкова излишни думи,
искам само топла длан,
малък праг на разсъмване и нищо друго.