автор: Dimi

Лека мъгла, мирише на скреж,
като нежна дантела злати
замайващият почерк на лунните дюни,
има нещо, неясно като бъдеще,
отсянка на изпаряващ се фантом,
и се вълнуват формите в дуети и квартети,
примамват като блюда сушени плодове
и нищо не е било, нито ще бъде пак такова,
промушва се мажорът между косите на въздуха
като мисъл, като време и сам си проправя улици и тунели,
и минутите се превръщат в мъниста –
колкото повече, толкова по-светло,
ажурените чорапки на замръзналите растения
са поетично ръкоделие и чувам гласа му,
оставил по една идея на обратната страна на севера,
тук не мога да премина бързо,
а всеки бегъл поглед ги стопява,
и има всичко – от зародиша до лице, одухотворено от стъпките
и пронизителния вик на покатерилата се
на най-високото музикална фраза,
и аз, попаднала на точката на пресичане,
поглъщам всички възторзи и чувства,
за да избликна като водоскок,
за да скъсам всички задържащи бентове,
за да премина огромните орбити на звездите
и със светкавична бързина да родя нещо ново, нещо пулсиращо!