автор: jurasik55

В един случаен поглед
Случаен поглед,
пак държа крилете си.

А другият, защо ме гледа?

Останах пак до теб,
с полепнал звезден дъжд
в желанията - спомени...

А другият защо погледна?
Или отново пак ще се продам!

Извивката на бялото ми рамо
на всички трябва да показвам...
Луната тайнствена,
изгряла и угаснала,
сред бара,
като необясним сигнал
на тайната и моята съдба...

Но другият защо погледна?

Наистина оставям се угаснала...
Единствена, като желание...

Но в тъмнината и в пространството
на бара,
търся себе си,
единствената себе си...

Но после пак отново нежни,
силни мъжки пръсти,
погалват ме във времето...
макар да знам, че после идва самота
и самота...
Но другият защо ме гледа?

Така да ми се иска с късче поглед,
сред огънчето от цигара,
мъжът до мен да бъде онзи
истински,
сред моят истински ненужен свят...

Но трябва да гася прожекторите
на театралната ми сцена,
с червени устни, изрязана в очите
сред всичките човешки пътища,
на бара...
Сред моя тъй измислен свят...
Гася, запалвам пак прожекторите,
Насочвам ги във всичките премеждия...
Макар, че никога не ще останат там загаснали,
сред моите посоки...

Сред цялата ми истинска вселена.
сред пълни мъжки кръпки от костюми
с коси на бивши девственици и приятелки...
Сънувам ги,
като зелено жито, пак подгонени от вятър,
сред тези вече мои спомени...

А светлините бягат в мен...
Избухват пак обаче,
сред мислите премислени.
С червени устни ги очаквам,
сред огънчето на цигара
в бара,
сред късче поглед - пряспа девствена
в отминалия сняг...

Запалвам и гася прожекторите...
Отново в този лунен,
театрален свят...
Насочвам ги наляво и надясно.
Сред всичките тъй мъжки пътища
на моя нереален свят...

Запалвам ги,
сред сънищата мои.
Макар, че трябва да остана
в пълна тъмнина...

Пропадна думичка, прекъсната по пътя ни...
Пропуснат шепот в шумотевицата,
в бара...
между двама ни...
Потрепват нервно нечии
ненужни мъжки пръсти.
Припалва се отново клечица кибрит,
или цигара...
Случаен звън по телефона,
после...
пак...
Отново ще пробягам в утрето...