автор: jey

Да пиша за моите “зимни вечери” в началото на лятото, е меко казано трудно. Опитвам се да изровя от паметта си някоя “зимна” история, но не се получава. Зимата не е моят сезон и много често тя идва и си отива незабелязано.
Може би причината за това е, че не се чувствам комфортно с нея и още с първия сняг започвам да търся предвестници на пролетта. Такова поведение сигурно е много наивно. Наивно като Вапцаровата вяра в бялата пролет – “още неживяна, непразнувана...”
Но и зимата е хубава! Заради тихите снежни улици, заради предколедната пазарна треска, заради дългите вечери, в които човек може да се срещне на чаша вино с приятели, или да дочете някоя отдавна забравена книга, или просто да остане сам със своите мисли.
През зимата! Аз нямам стихосбирката на Смирненски пред себе си, не съм чела творбите му скоро, но добре си ги спомням. Опитвам се сега да си представя това младо, около 20-годишно момче, което пише:
“Ти целият скован от злоба си,
о, шумен и разблуден град...”
Но повече ми се натрапва един въпрос: Какви са зимните вечери на 20-годишните момчета /и момичета/ днес? В препълнените и потънали в цигарен дим кафенета те убиват времето си. Защото не знаят какво друго да правят с него. Една моя приятелка ги нарича “пластмасовото поколение”. Според срeдата, в която растат, те могат да се разделят на три групи. Едните, които мислят предимно за дрога, техно партита, безразборен секс, другите – за пари, скъпи коли, GSM-и, и се надявам, че има и трета група, сред които има най-разнообразни интереси и у които думата “книга” не предизвиква подигравателно отношение, думата “музика” не се свързва с Азиса, и които вечер не си убиват времето, а го прекарват в прехласване по доброто и красивото.
А доброто и красивото са навсякъде. Дори на улицата. Един двадесетгодишен младеж от друго поколение видя красота дори в стария музикант, който
“все там до моста приведен седи,
тегли полекичка лъка,
а над главата му ревностно бди
черната старческа мъка.”

Не, че искам 20-годишните да потънат в съзерцание на клошарите и просяците по улицата. Но ако едно сърце не е преживяло красотата на състраданието, то няма да е способно да преживее красотата в никоя друга нейна форма. Радвам се, че в моята “зимна вечер” си припомних стиховете на Юношата, който е “запленен и от сивия ден, и от цветната майска роса”.
И се надявам, че 20-годишните ще открият нещата, които да ги вдъхновят и мотивират да обичат по-безкористно, да живеят по-вълнуващо, и да следват с повече убеденост най-съкровените си мечти.