автор: rainy

Усмихвам се... И не с ирония,
а с искрена и светла благодарност.
Пристрастяване? Едва ли. В суша ни е дар.
‘Осъденият на смърт Ви поздравява!’
Не, нямам намерение да вдигам мизата, да трупам ‘пода’,
или самовлюбено, с апломб да се надцаквам.
Не се боя. Допускала съм вкарване на договор –
по-точно точно със тринадесетте ‘зли’,
в голям шлем (анонсиран!),
и то със печеливши във ръката си взятки...
Но да откраднеш някому душата е привилегия,
тя не може да е скалп, придатък на колани,
и трябва да се брани – като последно зрънце в силоза!
Гладът на никой после не прощава,
а заплахите за притежанието й са бумеранг –
гладиаторът във тази битка е и Цезар...
Всъщност търсенето ‘проба-грешка’ не ми е по вкуса –
нагарча ми да отварям мида след мида
в издирване на нея точно, перлата.
(Ще се затлача от натрупани токсини...)
Предпочитам синьо сирене със Каберне;
и топлото от дънера в камина;
и да не матирам язвително и грозно с пешката,
а красиво да я изведа до Дама.
А, да, пропуснах. Не харесвам стерилността –
самата аз съм неподредена, но...
Държа на кристално-чистите чаршафи.
Без петна. Каприз...
И безогледно, силно да ме пазят.