автор: kaliopa_ina

Имаше един начин да направиш питка без набухвател. Преди ерата на содите и бакпулверите са го знаели. Тя го научи случайно, първо не повярва, после забрави.
Хлябът ставаше с брашно, мляко, яйце и сол. И песен. Когато за пръв път яде такава пита, слънцето й се видя по-ярко от жълтък. Беше по залез, в далечината хоризонтът изпъкваше като пъпна връв, после тръгна към къщата на старата козарка от Странджа, която срещнаха случайно. Не беше пила нищо, само вода. Реши, че е от преумора и забрави. На сутринта хоризонтът си беше на мястото, жената си юркаше козите по пашата, а палатката им лежеше неразгъната. Бяха спали под откритото небе в двора й, без дори да помислят за спалните си чували.
Беше последното им лято заедно. После той замина да свири по чужбините и деликатно я отсвири от живота си. Тя потъгува, колкото беше нормално и се захвана с бизнес. Селски туризъм. Из южна България, без Странджа.
И точно днес се сети за старицата. Няколко часа след секциото, прикована към системи и без още да е видяла детето си, си спомни онзи хоризонт като пъпна връв и упойките се отекоха то съзнанието й, досущ кози по планински склон. Остана режеща яснота – нима беше възможно да направиш хляб от песен. Не помнеше добре думите, но мелодията се беше врязала във вените й и пулсираше със силните удари на новородено сърце. Толкова години са минали, сега ли точно се сети, сигурно е дрогирана. Усмихна се съжалително зад затворените си клепачи и си спомни как набъбваше тестото под жилавите пръсти на старицата. Тя пееше и месеше, после направо го хвърли в пещта. На масата имаше пръстена паница, в която й беше сипала чай. За сила, моето момиче, един ден ще имаш нужда от нея. После опарването от горещата течност и старите очи на жената с цвят на гъст мед.
Помнеше тежкия самун, внезапно бухнал и порозовял, странния привкус на билка, въпреки че жената нищо не беше сложила, замайването и сънят без сънища. Сякаш животът й беше тръгнал по друга пътека след този хляб, всичко беше по-лесно и достижимо. Сега се сети, че всъщност само тя хапна от него, бил женска пита, така каза старицата, докато й подаваше къшей.
А той през цялото време се присмиваше на бабините деветини на козарката, чак докато си тръгна окончателно от нея и от България. Тя поиска да забрави онова пътуване и наистина го забрави, заедно с цялата Странджа и всичкия хляб, който изяде там.
С вени, побити с абокати и празна глава, тя не мислеше за новороденото, а се опитваше да си спомни песента за питата. Искаше да я направи сама, да превърне слънцето в жълтък, да приближи хоризонта и да го покаже на бебето. Защото беше чула – малките не виждат добре далечни предмети. А без хляб, сол и хоризонт не се живее.
Нямаше откъде да знае, че никога няма да си спомни думите на песента, защото те не са нейните. Щеше да потърси козарката, да открие подобна поляна, да се отчае, да обяснява на мъжа си, че е било, тази жена я има. Щеше да се усъмни и да натовари всичко в колата, на път към къщи щеше да купи козе мляко и пресни яйца от някакво село, да се усмихне на бебето в детското столче на задната седалка и да заяви на таткото, че няма как да я разбере. Защото рецептата е за женска пита и песента е загубена нейде из Странджа, но тя помни поне мелодията.
После обратно в кухнята, под луминисцентното осветление на 10-тия етаж, щеше да извади купа, да поръси брашно, малко сол, млякото от неуспешното пътешествие. За всеки случай имаше сода бикарбонат в шкафа. Щеше да издълбае ямка, да хлъзне яйцето в нея и ръцете й сами щяха да се протегнат.
Никога не е месила, но мелодията й помага. Кръвта тупа в ушите й, тя знае как се прави хляб. После отнякъде идват думи. Нейните думи. Хубави са. Те наричат нещо за нея и детето, нещо за хоризонта, който ще се надвеси над дома им и никога няма да е далечен. Тестото има цвят на слънце, когато оформя кръгла пита. Потупва я като бебешко дупе и я слага в тавата. Пред очите й хлябът се издува, сякаш диша и замирисва на билки и мляко.
Още много пъти ще прави тази пита, през всички години, когато небето избледнява и домът им има нужда от повече цвят и леснина. Постепено думите ще се променят, но винаги ще ги води мелодията, като силно тупане на сърце в бебешка вена.

Когато дъщеря й проговори, нарече питата сладкиш.
Някъде зад аромата на далечна билка, тя усети сладкото, което майка й сложи в думите.