автор: lirik

Направо мачкаш с меките си форми.
И хвърляш в мрак със светлия си тен.
Създават хаос стриктните ти норми
и няма те огромна част от мен.

Изгряваш ме като настъпи залез,
залязваш ме като се ражда ден.
Не си подвластна нито на анализ,
нито на мъдростта на Диоген.

Лозата ти е здрава и зелена,
морето ти – по-черно отпреди.
А виното ти – младо и червено
жаднее в зреещите ти гърди.

И аз го пия вече цяла вечност
и още искам. Трезвен съм, уви!
От чисто алкохолната ти млечност
небето още повече кърви.

Направо срутваш с женската си цялост.
Рушиш, докато ме изграждаш ти.
Най-важната ти скрита част от тялото
с откритията ми лети, лети.

Аз искам произвола на съдбата
да ме приеме, хвърлен от жена.
И устните ми да изринат кратер
в две други устни – като на война.

И нека потекат реки от вино.
Рискувам някой друг от тях да пие,
но раната лекува се година –
росата ранна някак я отмива...

Все още режеш с облите си форми.