автор: vanilin

От зрелите зърна на твойта щедра есен се опивам!...
Омесено тесто е твойто тяло – с дъх на хляба сит...
А сред гърдите ти съвсем загадъчна усмивка свива
една съвременна Джоконда - чак до слънчевия сплит...

И запечатаният миг затопля ми душата още –
когато слизах все надолу и надолу към света,
във който се побират хилядите мои нежни нощи,
потръпващи като дете пред забранената врата...

Как дълго, дълго аз ключа за нея не намирах, вкусил
очакването твое пред съзрелия до лудост миг...
И помня как Вселената космично ласкаво ни пусна
да преотключим двама с теб залостения първи вик...

Открехната, вратата чака и утеха вече няма,
щом тръпнещо предчувствие за вечност мами ни отвъд...
Но няма вече място в Рая, че прогонени сме двама –
намерих аз вратата тайна, а у тебе е ключът...


Ванилин Гавраилов