автор: dara33

Най-странното е, че всички ме мислят за нормална. Както казват всички:
-Абе, в границите на нормалното си.
Усмихвам се. Толкова е странно това. Дали осъзнават заблудата си, или са толкова заблудени наистина.
В мене избуяват хиляди въпроси. От рода на:
-Какво е "нормално"?
-И как разбирате или измервате нормалността? То термометър за измерване на това понятие няма.
И после започвам да отричам така всеобщото мнение, че съм уж нормална.
-Не, не...заблуждавате се жестоко. До последната гънка на мозъка си.
Ама никой не ми вярва. И ми се усмихват. Сладките умни хора.
"Аз съм лудичка", е поне го съзнавам. Или се опитвам да го проумявам с елементарното си мозъче на хомосапиенче ходещо на два крака.
Виждам лудостта си. Ама те не...Умен свят се навъди. Брей!
Нормалното съизмеримо с лудостта се размива и придобива нереални очертания. Тя лудостта взема превес. В лудото тичане за работа. Или лудото блъскане по автобусите. Какви хора сме само. Умни, луди, умни, луди...
Лудо бързане. Луди емоции. Луда любов. Луда работа. Луда глава.
Ето, че стигнахме до най важното нещо от човешкото тяло- главата.
А тя, хем си е тук, хем я няма...
Виждам го, ама умните не. Жалко. Но и успокояващо същевременно. Представяте ли си, ако всеки виждаше онова дето аз виждам. Хора с глави, или хора без глави. Сигурно щеше да живее в кошмарна реалност. Питам един познат:
-Как ме намираш?
-Хубава, както винаги.
Разплесква ме с тая си любезност. Като муха върху стъкло, залепена безвъзвратно от нечия лепкаща и мазна ръка. Изпотявам се от напрежение.
После питам една приятелка:
-Ти какво мислиш?
-Леле, каква си станала самовлюбена. Нарцистична, направо ме убиваш.
Така ми казва тя. Разбирам, че нищо не е разбрала от въпросът ми.
Не прося комплименти или обиди, ама на такова прилича. Мен ми се иска да чуя:
-Странна си. Малко лудичка, но те обичам.
Толкова е просто. Но, уви...Ядец! Нищо такова. И в един запомнящ се дъждовен ден, вървяща по улицата и рисувайки картини с крак върху локвите, един човек ме повика:
-Извинете, не се ли познаваме?
Вдигнах поглед учудена. Точно рисувах небе в локвата.
Срещнах очите му. Те ме гледаха странно близки и непознати. Почувствах го близко до себе си. Най-странната среща там под дъжда...
Казах:
-Мисля, че не се познаваме.
-Нека се запознаем.
-Не се запознавам с непознати.
Говореше другата в мен. Онази дето иска да се опази. Чувах се.
Той се засмя. През смях ми каза:
-Ами как да се запознаем, ако не се запознавате с непознати?
И аз се засмях. Топлият смях прекоси пространството и достигна до сърцето ми.
Неговият смях. Сродна душа. Усещах втораченият му поглед върху себе си. Върху тялото си. В душата си. Цялата. За първи път се чувствах толкова гола под падащите капки дъжд. Осъзнах, че никога не съм се чувствала така.
-Знаеш ли, аз съм луда?
-Знам, коя нормална жена ходи без чадър под дъжда? И рисува картини в локвата?
Занемях беше видял дори това, че се мъча да рисувам картини. Прозрение. Интуиция. Незнам. Магия със сигурност. Усмихнах му се, и тръгнахме двамата под дъжда. Чувствах го странно близък, този човек, почти луд колкото мене...
Дъждовна картина. В нея два персонажа. Мъж и жена. Една луда и един дето вижда, без очила.

Когато дъждът спря локвите се изпариха. От слънцето, елементарна физика там, или каквото му викат. Картините ми се разпиляха в небето. Душата ми странно тръпнеше. Развяваше знамето на победител. Беше открила още един луд, в този така умен свят.

И той рисуваше картини с крак в локвите. Там под дъжда. С мен, нищо, че после картините се разпиляваха горе в небето. На това му викам късмет. На това му викам изкуство от крак на един дъх и почти на екс, породено от дъжд и осъзната лудост. Елементарно!



автор: Лили Спасова