автор: Hamman

Това не е любовна история. Нито е история за любовта, макара тя да се споменава няколко пъти. Това е поредната история за Пешо. И тази история започва много преди инцидента с кучето на Пешо, дори много преди да си създаде навик да посещава тоалетните на разни кръчми без да е клиент.
През есента на 1999г. Петър Каменов Веришлиев беше едва трети курс счетоводство в Икономическия и нормално за началото на семестъра и по-нормално за възрастта му, той се наслаждаваше на водката в пластмасовата чаша по време на купон в общежитие в Студентски Град. Негов приятел се бе върнал от Америка и сега черпеше наред със спечелените пари. От уредбата звучеше пиратски диск на модерния по това време Бен Симс, а някои пияни и дрогирани хора правеха смешни движения с ръце.
Сред тълпата от 30-тина човека Пешо открои едно момиче с пола на цветчета и червен потник да танцува напълно извън ритъма на музиката. После видя как тя спира да танцува, отпива от чашата си и сяда замислено на един стол.
Процесът на акумулация на смелост при Пешо трае около 10 минути и точно толкова му трябваха за да иде при нея и да я заговори. Разбира се, не бива да се съмняваме в намеренията на Пешо, но освен хубавото тяло и очевидния женски пол това, което най-много го заинтригува у нея бяха големите зелени очи и прическата тип каре. Разговорът започна логично за музика и продължи със задължителните “къде и какво учиш” и “кой курс си”, от които излезе, че е втори курс Инженерен Дизайн в Техническия и се казва Марина. Тя се похвали с таланта си да рисува и сподели с Пешо мечтата си да има яхта по собствен дизайн. Пешо ахна при тези думи и диалогът продължи общо взето така:
- Ама ти от яхти разбираш ли? – Попита разкефено Петър.
- Да, бе, карам яхти на Панчарево и т’ва лято цял месец бях на Созопол за да плавам.
- Еее, супер. Аз съм от Варна и баща ми има 12 метрова яхта.
- Стига, бе. Верно?!
- Сериозно ти приказвам.
- Ааа, баси. Супер! Ама баш си яхта, нали – със стаксел и грот и всичко?
- Всичко!
- Егаси, сигурно е много готина.
- Хубава е, да. – Каза Пешо клатейки глава.
- Швертова е, нали?
- Не, килова. Голяма е за шверт. Баластов кил.
- А стакселът колко е голям?
- 130%. Геноа.
- Е, тя си е спортна яхта явно.
- Ами, да. Не е за разни богаташчета да си пият на нея.
- Супер. Джиткаш ли си из Черно Море?
- Като имам време. Другата година обмислям да плавам с един приятел на баща ми до Малта и обратно.
- Вземете ме с вас – развълнувана настоя Марина.
- Можеш ли да плуваш?
- Да.
- Значи те взимаме – и двамата се разсмяха на морската шега.
Чак на петнайсетата минута от разговора Пешо забеляза добре скритите от косата й обеци с формата на сърце. Нещо го накара да потръпне, но тя не забеляза, тъй като разказваше оживено за някаква случка по време на буря през лятото. С известни паузи двамата прекараха остатъка от купона заедно. После я изпрати до блока й и си взе такси за квартирата в Мусагеница. В таксито забеляза ароматизатор с формата на сърце, окачен на огледалото за обратно виждане, но изпитият алкохол му попречи да се сети за какво му напомня. Спомни си чак на следващия ден, когато видя отново снощните обеци, тъй като имаше среща с Марина за по кафе. Срещата се проточи до вечерта, а на по-другия ден се видяха отново в едно бъдещо култово заведение в Студентски, в което се пускаше предимно рок. Именно третата среща беше щастливата за Пешо, тъй като тя спомена, че е сама в стаята си. Пешо с охота прие поканата, а на сутринта се събудиха в едно легло.
Точно след тази сутрин, зачестиха странните неща, които се случваха на Петър. Първо, постоянно около него се появяваха предмети с формата на сърчица, въпреки че февруари бе още далеч. Някаква фирма за шоколадови бонбони рекламираше из целия град продуктите си, опаковани в сърцевидни кутии. За рождения си ден бе принуден да купи именно от тях, защото в магазина не бяха останали други. Някакво хипи с бял фолксваген на сърца се нанесе срещу неговия апартамент, а Марина си купи кецове със същите украшения, като каза, че много й отивали на обеците, нощем сенките от близките липи играеха по стените му и също наподобяваха любовния символ. На всичкото отгоре някаква циганка го спря на улица в центъра на София и му каза, че в скоро време ще се влюби в красиво момиче със зелени очи и ще има две деца. Завърши с редовната реплика:
- Дай сега пет хиляди лева за добрите новини, младеж.
Една кабеларка пък непрестанно пускаше реклама на модерните по онова време импулсни телефони: “Обади се и научи каква е твоята съдба в любовта...Любовен хороскоп на телефон ...”. Пешо не обръщаше много внимание на тези неща.
Междувременно, връзката му с Марина вървеше добре. Виждаха се почти всеки ден и задължителният секс беше на ниво. Общо взето нищо не им липсваше. И двамата имаха богата обща култура и се оказа, че имат общи интереси в литературата и други обичайни теми за разговор. Връзката им можеше да се обясни само с една единствена дума – идилия.
Но странните послания относно любовта не спираха да досаждат на Веришлиев. Колкото повече се опитваше да ги игнорира, толкова повече му се натрапваха. Накрая дори почна да ги сънува. Сърцата се превърнаха в онова, което англичаните наричат треска в ума. Типично като българин Пешо не пожела съвет от медицинско лице, т.е. психиатър, защото по негови думи, той не можеше да контролира постоянната поява на сърца извън неговия ум (т.е. обективните фактори), но пък един приятел му сподели за някаква екстрасенска в Надежда, която умеела да гадае и анализира точно такива странности на съдбата, каквито се наблюдаваха у него. Та вече почти полудял, недоспал от страх да не сънува сърца и изнервен, нашият герой отиде при екстрасенската, посъветван от своя приятел да носи купичка с кисело мляко, защото тя освен обичайните 20/20 000 лева на сеанс искала да получи и положителната енергия на клиента, а точно киселото мляко се оказало най-добрият контейнер на такава енергия. Пешо дочака реда си, влезе при нея и обясни проблема, който го вълнува. Жената го поогледа, отляво, отдясно, втренчи се в кръвясалите му очи и каза:
- Ей, ама ти си щастливец, бе!
Пешо само се опули питащо, но беше толкова шашардисан от тези думи, че не успя да каже нищо.
- К’во ме гледаш? Така е – ти си късметлия. Тия неща, дето ги виждаш са знак на съдбата. Съдбата ти казва, че в скоро време ще се влюбиш и ще се влюбиш така лудо, че ще подскачаш от радост по улиците. Единственият начин, по който тези сърца и любовни послания могат да изчезнат от живота ти е като кажеш на някого, че я обичаш. Ъъъ, жена е, нали? – Пешо кимна. – А, така, но знай, че трябва да е искрено, да идва от сърцето, защото иначе нищо няма да се промени – ще продължиш да виждаш всички тези неща докато не се влюбиш истински. И когато постигнеш тази любов трябва да я покажеш, трябва да я споделиш.
- Добре, но ако любовта ми не е споделена?
- Няма значение, любовта си е любов, а най-лесно можеш да познаеш истинската любов като я лишиш от взаимна такава.
Пешо взе думите й на сериозно. След срещата с екстрасенската почна да обмисля как по-бързо да се избави от тормоза, който бе обзел главата му. Реши, че щом с Марина са гаджета е нормално да се влюби в нея. Той така и не й спомена за посещението при екстрасенската. И гаджето му стана негова фикс идея. Опитваше се да й угажда с всичко, мислеше постоянно за нея, търпеше нещата у нея, които го дразнеха, водеше я постоянно на романтични вечери, разхождаха се из Витоша съвсем сами и правеха любов там, изстискваше я психически само за да я опознае по-добре и да не спират да се забавляват. Тя сподели с него голяма част от нещата, които не е споделяла с никого преди, а той наистина почувства доверието, задължително за една по-сериозна връзка. Дори вече не обръщаше толкова внимание на досадните любовни символи около него.
Една сутрин Пешо най-накрая се събуди усмихнат, нищо, че от радио-будилника му звучеше Thief of Hearts на Мадона. Беше сигурен, че е постигнал желаното, знаеше, че е влюбен. Изчака няколко дни за да провери дали чувството е постоянно и когато се увери, реши да каже на Марина. Краят на сърцевидния тормоз идваше, въпреки че гадните сърца все по-често се появяваха пред него. Петър знаеше, че щом й каже, всичко това ще изчезне. И направи специално приготовление за момента – купи свещи в комплект със свещник (в магазина трябваше да избира между такъв с формата на сърце и такъв с херувимчета, затова купи втория), поръча миди от един тузарски ресторант и пусна лека музика. Марина дойде точно навреме и вечерта беше прекрасна, според нейните думи. Пешо усети, че сега е моментът да й каже:
- Марина, аз…- и точно тогава мидите спечелиха битката със слабия стомах на Пешо. Той почувства тежестта в корема и трудно контролируемите спазми в червата. Помисли си “Мамка му, точно сега ли? Мамка им и миди скапани, ще действам, няма да увъртам, да минава по-бързо, че тоалетната ме зове.” – виж сега, аз установих, че май такова.. обичам те.
Марина въздъхна, погали го по бузата и каза тъжно:
- Сигурен ли си? Защото е много важно дали наистина изпитваш тези чувства.
- Да, сигурен съм.
- Ами тогава мисля, че трябва да се разделим, Пепи, защото аз не изпитвам същото и…
“Да, да добре, айде по-бързо, че ше омажа скапания диван.”
-…и ако бъдем заедно, ще почна да искам още повече, а няма да бъде честно да ме обичаш без аз да споделям същото. Затова мисля да се разделим…. Съжалявам.
- Ами, ако това е което си решила…
- Да, това е. На всичкото отгоре ти се държиш странно напоследък и понякога дори ме плашеше и усещам, че няма как чувствата ми да станат по-сериозни отколкото са сега и от известно време обмислях да ти кажа, че краят на връзката ни е близо.
“Добре, добре, супер, ше си ходиш сега, нали?”
- Ок, не мога да те накарам да останеш, нали? Не искаш ли да си помислиш?
- Вече помислих, нали знаеш хората как си омръзват и затова скъсват. Това се случи с мен, не че си ми омръзнал, но просто не те чувствам така както беше преди.
- Ясно, разбирам, не е нужно да се обясняваш… Ами, значи това е края?
- Да.
“Слава богу!”
- Ясно. А може ли...последна целувка? – “Мамка му и скапаната целувка.”
Марина го целуна страстно, после си взе якето и чантата и се сбогуваха със сълзи на очите. Пешо вече не мислеше за нищо друго овен как да задържи напиращите миди преди тоалетната. Затвори вратата и се затича бързо към тоалетната, събу гащите си до глезените и с облекчение седна върху тоалетната чиния, затворил очи и извърнал нагоре глава. Когато свали поглед забеляза жълто петно с формата на сърце да краси бялото му бельо.