автор: biser4e

Липсваш ми...
Дъгата ни напусна.
И няма да се върне с този дъжд.
На слънцето сега му се сънува.
Липсваш ми.
Поройно, изведнъж
геномът на усещането губя
прелива самота във всяка клетка.
Макар да зная, че една заблуда
отивайки си, често ни променя,
дотолкова, че да не се познаем.
И да намерим щастието в Търся!
В дълбокото усещане, че същината
не е в постигането, а по пътя.
Сега ми се прииска да прогледнеш
във мене непознатото момиче.
Да ме по питаш" Може ли да седна
до теб и да послушам твойте мисли!?"
Да помълчим. След туй да поговорим
къде и как сме срещали съдбата си.
За радостта, за пътищата, за неволите.
Да повървим от себе си към щастието.
Но на земята да се стъпва здраво,
дори да иде нещо неизбежно.
Защото някой истински те вярва...
Това ми липсва.
Себесподеленото.