Пътят за службата минаваше край икономическия университет.Минавайки
край него,често се заглеждах по красивите студентки - бъдещето младо
поколение на нацията ни.Сърцето ми тръпнеше от желанието да обладая ня-
коя красавица.Очите ми бяха като ренген,и си ги представях в натурален вид.
Стройните им фигури ме пленяваха,а сърцето ми работеше на бързи обороти,
като бутало на автомобилен двигател.Желаех възможно най-красивата да за-
хапе въдицата.В повечето случаи погледът ми се спираше на една красива и
не много висока брюнетка,която окрасяваше душата ми... За мен бе по-краси-
ва от Афродита.
Понякога минавах по-рано и заставах на подходящото място.Чаках да ми-
не,за да я видя,и тогава отивах на работа.
За мен най-важното бе,да измисля ситуация,как да се запозная с тази кра-
сива сърна,да привлека не само вниманието,но и любовта й. Задачата която
бях си поставил,бе трудна за осъществяване,но не и невъзможна.
В края на работният ден минах през центъра,с намерението да се отбия в
редовното си кафене,да изпия едно питие,и да помисля какво да направя от-
носно владетелката на душата ми.Тази вечер непременно трябваше да измис-
ля вариант,не само да я впечатля, но и да мисли за мен.
Въпреки,че не я познавах от многото нелегални срещи,бях вече влюбен до полуда... С нетърпение очаквах изгодния момент за явната ми среща с краса-
вицата...
Цяла нощ не можах да спя,мислейки за нея. Мислех си, дали наистина съм
влюбен,или загубен! Май аз бях захапал въдицата, а не тя?!
Както винаги като щъркел бях кацнал пред университета по-рано, за да я
видя, и да изпълня мисията си, с букет рози в ръка. Сгодният момент наближи
и тръгнах към нея.Някакъв едър,млад циганин и налетя,издърпа дамската й
чанта, и хукна.Изтървах цветята в краката й, и изтърчах след него.Настигнах
мангала,съборих го на земята, извих ръката му, и изтръгнах чантата. Подадох
я на изплашената красавица.
- Заповядайте! - казах запъхтян, дишайки дълбоко,гледайки я в очите, ча-
кайки отговора й.
- Благодаря Ви ...!
- Виктор се казвам! - подадох цветята - Няма защо!
Бяхме толкова близо един до друг, и имах чувството,че очите ни се прегръ-
щаха...! Тези очи като на сърна, ме плениха още повече, и кацнаха на празно-
то място в съзнанието ми. Чувствах,че не знаех, какво да кажа...
- Как да ви се отблагодаря? - попита тя,след като се поуспокои.
- Извинявам се,но трябва да отивам на работа! - отговорих, без да се усе-
тя,какво искам.
- Привечер ще ме чакате ли към шест часа,пред университета? Държа на
това! Венета се казвам - подаде нежната си ръка.
Поех я, приближих устните си към кадифената й кожа.
- Изключително ми е приятно! - казах,като наново потънах, в дълбините на очите й - Обещавам, ще дойда!
Какво ли щеше да се случи оттук насетне, само съдбата би могла да пока-
же? В мен се събуди невероятното...