Жената е достигнала съвършенство
Нейното мъртво
Тяло носи усмивката на завършеност,
Илюзията на Гръцка необходимост
Тече в гънките на нейната тога
Нейните боси
Крака сякаш че казват:
Край, отидохме твърде далеч.
Свити на кълбо мъртви деца, бели змии
По една на всяка
Вече празна кана с мляко
Подредени
Обратно в тялото й като венчелистчета
На затворена роза, когато градината
Е премръзнала и ароматът кърви
От сладките, дълбоки гърла на нощните цветя.
Луната няма защо да бъде тъжна,
Поглеждайки изпод своята качулка от кост.
Тя познава всичко това
Чернотата й се пропуква и пълзи.