автор: haramia

отваря вратата на гузните мисли
с усилие –
изхвърлен ли съм,
сам ли се изхвърлих, но
със сигурност съм спал на друго място
не е усмивка, а насмевка
гримасата на бармана,
не иска да я забележи и
сипи от мойто, казва, сяда някъде
на изток от оная
в нарисувания бряг
и се оплита
в пръстите на водорасли,
с очи на водно конче хлипа,
съблича миди, търси
камъчета, песъчинки, нещо,
за което да се хване
да е светло, а
ръцете му крещят, охлузени -
изхлузва се животът като риба,
удавена в телесни течности,
но сламката
отдавна е захвърлена
и потъва
тих и мокър
в лепкавия спомен
за огнище