автор: gorski

Макар че нивите орем с магарета,
а хляба наш отнася го потоп,
обичам мойта мащеха България
от Дунав до Егея бял. До гроб.

Децата ни напуснаха гнездата си
с копнежа да живеят по-добре.
А тук се ширят нагло из палатите
министри, мутри и царе.

Разграбиха чакъла и траверсите
от тъй наречения светъл път.
И нямат капка газ фенерите -
пътечката поне да осветят.

С надежда плаха сричат неграмотните
лъжливите и празнични слова,
додето скърцат из калта сиротните
каручки със откраднати дърва...

Защо я пиша тази тъжна хроника
и кой ли в тъмното ще я чете?
Дали ще я изплачат по разклоните
вълчиците на зимни ветрове?

Не знам... Не искам нищичко за себе си.
Аз вече съм търкулната сълза.
За тебе, мащехо, донесох хлебеца
и канче мляко, майко, от коза.