автор: x_ahav

Седим и пием вино, ти разказваш,
люлееш въздуха със мургави движения,
придърпваш ме в пространството си някакси,
в ушите ми пищят зурни и тъпани
и ритъмът ти ме захвърля някъде,
където пеперудите сънуват
как вятърът се люби със метличини.
Седим и пием вино. Аз те сричам
наум и ми е само малко тъжно,
като убождане от трънче във петата
и се посявам в ирисите ти, и зная,
че е въпрос на време да се сбъдна
и точно затова е малко никакво.
Седим и пием вино и открадвам
(или назаем вземам, все е тая)
от себе си едни такива тостове,
че цялата вселена се завърта
едно такова като пред припадък.
Не ме спасявай, ако може, моля те!
Това ми е човешко междучасие
и нещо като реимунизация...
Боя се да се заразя със себе си
и затова седим и пием вино, ти разказваш,
и почва да ухае на метличини,
и сигурно халюцинирам, но си мисля,
че ми е време да се заобичам.