автор: Izabella

(на вас, приятели)

Едва затворила очи
назад във времето минавам,
завръщам се при старите липи,
при страта си къща се завръщам.
И виждам мама
до вратата да ме чака,
протегнала ръцете за прегръдка.
А тате вече е познал по стъпките
тъй бързащи
отново да се върна...
Сестра ми е приготвила кафето
и аромата му на тихичко очакване,
обгръщащ всяка бръчка по лицето ми,
като целувка ме заклева да остана...
Сънувам всички вас.
И нося ви в сърцето си.
Във мен са запечатани лицата ви
и радостта след срещите,
сълзите-недоскрити на изпращане
и вярата в ръцете ви подадени.
И аз щастлива във съня си се усмихвам,
усмиваката ми тъй остава цяла,
неразпиляна и нестъпкана,
там - в мене,
усмивака си пазя за раздялата.
Защото знам, че аз оставам тук.
Молитвите ви пазя за из път.
И спомените бавничко прелиствам нощем.
И пак съм с вас
и ви докосвам с мислите.
И по звездите пак изпращам
неизгорелите светулки на надеждата.
И знам
за обичта
и за приятелството
ненужни са суетни обяснения
и непотребни са попътни обещанията.
Необяснимо е,
неосъзнато е
усещането
на вече случилото се.
Съпреживяното
не може с думите да се обвие,
нито с мислите да се осмисли
за него е достататъчно,
че истинско е.
И пак съм с вас.
И вие сте със мен.
И другаде не сме били,
освен във собствените светове
на собствените сбъдности.
И аз не питам.
Отговор не искам.
И вече не боли.
Благодаря.
Благодаря ти сън.
Ти сън ли си
или спасението ми ?!