автор: biser4e

Не, не те... Не те... Обичам!!!
Кого ли лъжа!? Себе си ли!? Тебе...
Почти е непристойно да ми липсваш,
когато звънне утринната нежност
и като песен в мене запулсира
със всеки дързък удар на сърцето
усещането, че те има, че извираш
от пламналия поздрав на дърветата,
разперили усмивките в зелено.
От дребните неща. От съкровеното.
От чувството , което незменно
ме приближава истински до тебе.
Тогава даже птиците усещат
сакралното безумие Обичам!-
и трелите им мойта песен срещат,
с която неизменно те достигам...