автор: Silver Wolfess

Разпуква се с гласа на левантийка,
с езика на некръстени огньове,
   над кедри,
     над мълчания,
       над пясък
над кладенци горчиви проговори.
Откъртено парче от тишината,
от думите в ненужните обети,
   бездънна
     и сатенено копнежна
в пътеката на бродниците свети.
Вълчето е ужасно ожадняло -
в очите му - разлистени жасмини,
забравило, че вечерта е кратка -
магията й утре ще отмине.
Но утрото е толкова далече.
Сънува брегове,
   ръце,
     морава,
       и стълбица направо до дъгата,
а тя безплътна се отдалечава.
И утре пак само и изподрано,
по пресните си струпеи ще срича,
че плакалите в нощи като тази,
през въглените могат да обичат.

И нe е мъртва мъртвата пустиня.
Очакване са немите пространства.
Притихнало от хиляди години,
в утробата й семето изчаква.
И не е нужен вой,
   а с дъждовете
да хлипне поднебесието в синьо
и макове внезапни ще разцъфнат –
възкръснали с вечерна чаша вино.

15.05.2007