автор: ole72

Дъждът се върна пролетен и бял,
и в миг реката с нежните си пръсти
превърна в звучен, светло-син роял
и тишината с тих Шопен изпълни.

Земята жадна пи до сутринта,
откри, че е изчезнал, щом се съмна,
копнежа и по него заваля,
но знаеше, че пак ще се завърне.

Дъждът си тръгна, но ще дойде пак,
когато маранята ни натегне,
и пръстите присвием в кръстен знак,
да подкрепим надеждата си светла.