автор: gumbert

„Когато азъ се възвисихъ,
сърце ми се от тяхъ отвърна.”
Пенчо Славейков

Ние с жена ми си крием парите в книгите. И двамата сме филолози, и тъй като по-възрожденски посветихме живота си на словото и образованието, не може да се каже, че финансите ни са в цветущо състояние. Все някак успяваме да закърпим бюджета си. И с гордост си спомняме фамозния професор Сапарев, който изправен пред катедрата като същински Аполон, ни съветваше, че сега (тоест през далечната 1992-1993) настъпват едни комерсиални времена, и добре ще е за нас да си помислим дали ще продължаваме да се занимаваме с Аристотел и Поетиката му, или по-скоро да се захващаме с търговия, та да не съжаляваме после и със закъснение. Е, драги професоре, (тогава все още доцент), ето че думите ти се сбъднаха, пък и няма как иначе, с вашите феноменални херменевтични и прогностични способности.
Та, да се върнем на думата. Не знам кога ми скимна да си припрятвам финикийските знаци в някое и друго томче. То у нас книги – бол. И като се започна от... е не си спомням коя беше първата, може би първата част на епопеята Война и Мир, или пък – някое мрачновато произведение на Достоевски. Но най-интересното е как съм определял романа, в който ще си прибера мизерната заплатка. Кое е било определящото, или да го кажем по-литературно – мотивиращо-семантичното. Хм, това май беше псевдо-литературно, ама както и да е, не е там работата. Ама как иначе, като в този „бесен и яростен” или как беше там у Шекспир, а после у Фокнър, ние загубихме чистите си литературно-поетични душици, и се превърнахме в едни материалистични уроди. Все пак не можахме да завъртим търговийка, е то тая работа не е за всеки, нали така. Все трябва да има и абдали-купувачи, та да се формира свободният пазар. Та взимам си значи аз заплатката, и хоп – между страниците на Война и Мир, някъде между първата целувка на Наташа Ростова и раняването на Болконски. И се замислям, бре да му се невиди, те тез пари какво ли няма да преживеят между страниците на великия граф, какви ли не перипетии ще преживеят там. И заприличвах на Пинокио, който си заравя жълтиците под дървото по съвета на зловредните си приятели, и с наивна надежда очаква на другия ден клоните на дървото да бъдат обсипани със злато. Такива едни работи. Иначе книгите бяха най-разнообразни, - приказките на Е.Т.А. Хофман, Лабиринтите на Борхес (в които между другото се страхувах, че паричките ми мистериозно ще изчезнат всред лавиците на Вавилонската библиотека), после май ги слагах в Изследванията на Фройд (какви ли са били подсъзнателните ми мотиви), след това – Алената буква н Хоторн, Заслепението на Канети, Стъклените перли на Хесе, Оскар и Лусинда, Братя Карамазови, Човешка комедия, Одисеята, За кого бие камбаната и пр. и пр. Както виждате доста разнообразни по жанрове и тематика и стилистика творби на автори от различни епохи и краища на света. Понякога деянието ми се виждаше кощунствено и просташки-еснафско, виждах се като онази грозна прегърбена бабичка-лихварка от Престъпление и наказание, но сега си мисля, че сходството ми с опърпания клет Разколников е било по-силно. Така, господин Сапарев, аз съчетах доста удачно, според мене, вашия съвет за бизнес ориентацията ни, и любовта си към книгите и фикционалното. И когато жена ми се виждаше без пари, и ми викаше „Георге-е-е, къде са парите, че трябва да плащаме парното или кабеларката, аз я съветвах да направи един бърз и диагонален прочит на Приключенията на Знаменития идалго Дон Кихот Де Ла Манча, и да подложи на структурен анализ лудостта на бедния и благороден Рицар на печалния образ. Тя пък ми вика, че с тоя „огромен” капитал вътре, по-скоро самият аз съм Печален образ без да съм рицар, и аз тайничко се лаская от тези мили комплименти на моята Дулсинея дел Сливен. Така, драги ми читателю, ние съчетавахме полезното с приятното, материалното и духовното в нашия изпълнен с емоции учителски живот. Все повече заобичвахме литературата и прелиствахме прашните страници на стотиците томове в нашето задръстено от духовност апартаментче, и между сметките за парното и топлата вода мило си разговаряхме за силата на наратива у Иво Андрич, или пък спорехме, дали Василий Розанов е бил прав, отхвърляйки философските внушения на граф Лев Николаевич Толстой. А дъщерята ни гледаше отдолу, и с лека почуда за пореден път ни напомняше, че е време да платим месечната такса за занималнята в училището й. Левчетата извадени измежду страниците на Жоржи Амаду миришеха на тропически морета и на канела, а тези от романа на Маркес ми напомняха за невъзможната „Любов по време на холера” ... И въобще, тази удивителна симбиоза между материалното и духовното ми носеше невероятно емоционално и интелектуално забавление, защото тъгата от отъняването на семейния капитал отлично се компенсираше със спомена за един или друг литературен герой или сюжет.
Сега парите ни са в мистифицираната стихосбирка на българския ницшеанец Пенчо Славейков – „Острова на блажените”. Не е ли символично това. И така, отварям аз томчето на Славейков за да си взема пари за бира и цигари, а от първата страница ме гледа сериозния и дълбок, изпълнен с мъдрост, поглед на големия поет. Е, все пак удоволствието си е мое, господин Сапарев. Зная, че никога няма да карам черен джип и да си прекарвам почивката в луксозен хотел на Слънчев бряг, но ... нима някой от днешните нотабили може да изпита удоволствието от тези стихове. Запалвам си цигарата и се зачитам в ИЗЪ „ДУМИТЕ НА НЕЩАТА”

Денят прокуди песента,
И в тихата градина
забягна тя и там се скри
во чашката на крина.

И въ аромата й се сви.
И чака тамо въ нея,
вечерницата задъ гори
додето да изгрея.

Тогаз крилца разпери тя,
и те я вмигъ поднеха –
за да изпее надъ света
тя своята утеха.

... след което взимам левчетата и с лека душа отивам до кварталното магазинче да си купя една запотена бутилка „Загорка”, ще извинявате, моля!