автор: meiia

Разбира се, че ми липсваш!
Кръвта ми не ми е липсвала
толкова,
когато някога глухо изтичаше.
Сякаш стохиляди искри
от златна двуколка
се надбягваха в мене,
щом ти ме обичаше и ме обичаше.
Познатата празнота
там отвътре на вените,
дето няма живот, ако тебе те няма,
е зимата. И старостта...
Притокът кръв е за теб откровение.
Да се лекувам от тебе-измяна.
Забравата, носеща грешния кръст
на изтляващо в огъня тяло,
ме провожда нагоре за разпване.
Аз те чакам на пътя,
дето истините ни мерят ръст.
И е в мен до отричане бяло.
И червено е, страстно е, страстно е!
Липсваш ми.
Даже не е естествено!
Невъзможно ми липсваш. Тревожно!
Като скок от скала във високото.
В тази липса има нещо божествено,
нещо девствено, нещо безбожно.
Взиране, без да се знае посоката.
Разбира се, че ми липсваш!
Там сред звуците, чути със дланите
и цветовете, от мрака прекършени.
Ако някога пак ме откриеш
и зарастнат от ласките раните,
ще разбереш, че и за миг
не сме преставали да се търсим.