автор: esperanca

Преди две години по същото време заговори пръстта. Цветовете на люляците люшнаха на хълма едно бяло-лилаво море, чийто аромат тежи в душата ми. Червените яйца и козунаците разлюляха камбаните за възкръсване и тогава , татко умря.
Аз продадох земята, топлия чернозем, дето татко до последно ровеше с мотиката и обикаляше своите сто и двадесет декара с колелото всяка сутрин…и си купих кола – спортна, за да избягам по – далеч от времето, когато татко бе жив, защото сега, имението без него не е оня дом от детството, където се губех по цели дни в огромния двор между трите къщи, сега този дом е ничии и аз там съм чужда

Като умря татко, косата ми дори не побеля, както си мислих , че ще стане, само няколко светещи косъма, които синът ми все дебне да отреже с острата ножица. Всъщност те са пера от крилата на ангелите, които нощем си почиват върху косите ми и понякога ми казват, че татко не е умрял. А аз им вярвам, защото на погребението в ковчега лежеше някой, който много приличаше на татко, а аз не можех да се отърва от усещането, че погребвам себе си.


Гробището е отдалечено на около пет километра от града. Пътят до него е най-дългото разстояние в живота ми. Средата на май е, а тревата в шанеца около шосето е прегоряла и засъхнала. След липсващата зима и сушавата пролет, лятото настъпи изведнъж. Слънцето от рано прежуря и изсмуква последната влага от земята, та стъблата на растенията се гърчат в изнемога. Още преди обяд жегата се изсипва отгоре ми и накъсява крачките, които и без това не ми спорят. Божурите висят като отсечени в ръцете ми. С всяка измината стъпка пътят се удължава и връща мислите ми назад, когато родът бе жив и всеки ден имението кипеше от предизвикателствата, приключенията и пълнотата на детството. Вечерите на двора, където разстилахме дълга трапеза, около която не оставаше празно място бяха изпълнени с разказите на щурците, крякането на жабите от барата в низкото , а над тях мяташе плащ мастилено-звездно небе, от което се взираха в нас очите на предците.
Днес спомените са побили в душата надгробни кръстове.
Бях шест годишна , когато баба се пресели в отвъдното. От както я помня, бе сляпа. На смъртния си одър от целия род извика мен. Мама ме хвана за ръка и ме въведе в мутвака*. От леглото в ъгъла се протягаше костелива, трепереща ръка, а баба не спираше да повтаря :”Катерина, доведете, Катерина”. Когато поех ръката и, чернилката в очите и се разпръсна и тя ме видя. Така и не успя да ми каже защо ме извика, но това, че очите и се отвориха в последния миг от живота и, постави първия кръст в душата ми.
С годините около трапезата под звездите редяхме все по-малко столове. Колкото по-празно ставаше около масата, толкова повече кръстове растяха вътре в мен. Никога не съм се страхувала от смъртта. Не можех да разбера, защо винаги , когато погребвахме някой, мама плачеше. Татко мълчеше. Аз пораснах между погребенията, но вярата ми, че те са се пренесли на по-добро място не се измени. До преди двадесетина години, когато след четиридесет дневно национално издирване, намериха братовчедката ми убита в местността Кайлъка край Плевен. Съдебната експертиза установи, че е захвърлена полужива и смъртта е настъпила от разкъсванията на бездомните кучета, намерили спасение от глада в тялото и, през онази безконечна зима. Тогава за първи път се усъмних, че онова, по-доброто място съществува.
След като умря татко, в имението на село остана сестра му, сама. Не искаше да се премести при разпръсналите се по градовете роднини, защото също като мен не се страхуваше от смъртта. Нашия род бе голям, затова имаше толкова смърт в живота.
По рождество, след като татко отиде, вече не зная къде, защото вярата в по-доброто място бе станала хилава, зимната виелица пропищя в телефона и от слушалката ме затисна служебно-строгия глас на следователя, който ме викаше да идентифицирам убитата жена от имението в края на селото. Сто и двадесетте километра, които ме деляха от сърцето на рода ми, бяха най-краткото разстояние в живота ми.
Отново ме въведоха в мутвака, в който прогледна баба. Този път мама я нямаше, за да ме държи за ръка. Никой не ме държеше, но аз продължавах да стоя права, само дето напразно търсих леля и не можех да я открия, та в един момент си помислих, че ослепявам. Но тя крещеше от всяка пръска кръв по стените, от разбитите парченца череп на пода, а размазаната пихтиеста маса бе мозъкът, който ме викаше :”Катерино, Катерино-о-о”.
Натисна ме непосилно чувство за вина :” Не мога да те разпозная, лелко, не мога, прости ми .”
Разбрах защо татко не плачеше на погребенията. С всеки кръст , душата пресъхваше. Вярата ми в по-доброто място си бе отишла.



„Здравей, татко. Аз съм, Катерина.” Полагам угасналите червени слънца на божурите върху безплодния , спечен чернозем в който се е превърнал баща ми. От небето слънцето безмилостно ме залива с огнени талази. Посред гробищната тишина едва доловимо се ражда и укрепва тънко гласче, което ми казва :”Трябва да продължиш да се катериш, трябва „.
Пръстта мълчи.

*мутвак – лятна кухня, направена от тухли, които се изработват ръчно на реката.