автор: mandir

Будеше се с час по-рано от съквартирантите, за да избегне .блъскането пред банята. Пък и честно казано беше един от малкото мигове на усамотение в мъжката квартира. Размаза си крема за бръснене по лицето и с наслада започна да тегли кожата под бръснача на контра.
Харесваше този инструмент, майсторска реликва от времената преди масовото производство на каквото и да е да ги замести като вехтории, а направо антика и шедьовър спрямо епохата на глобализацията, в която милионите заробени кули в Азия бълваха каквото и да е с отвратително качество и цена доста под себестойността му. Май с тази идея си го купи от антиквариата, а после помоли един приятел от завода за диамантен прах в родния му град да го обработи както намери за добре. Сега притежаваше добър уред за бръснене и интересно хладно оръжие за тъмните софийски улици. Знаеше, че бръсненето на контра не е много правилно, но отпуснатата сутрин кожа изключително лесно отдаваше косъмчетата, а брада не мислеше да си пуска, за да се опасява от обръщане на растежа. Обичаше да върши каквато и да е работа бързо и с премерени движения.
Облече се за в чисто мъжки стил за две минутки, фанелката не намирисваше много, щеше да изкара и днес с малко дезодорант, отвори широко прозореца, за да излезе издишаният въздух, притвори вратата и излезе. Обичаше си колата, палеше като кибрит. Когато шефът на филиала в града му му предложи да отиде за няколко месеца в централата в София, за да оправят накрая системата, т.е. да направят възможното да заработи, първата асоциация в главата му бе претъпканият автобус от студентския град до центъра. Купи я от едно приятелче, което искаше да я смени с по-нова... Старичка беше, но от желязната марка на народните коли, караше я като трактор или бордова машина на пехотата и в края на няколкомесечната командировка мислеше да я остави на хазяина си – приятел от студентските години, който се беше прекарал с едно от маломерните жилища, които се продаваха на фантастично високи цени в покрайнините на мегаполиса, и се очертаваше да го изплаща около тридесет години. Сега обаче я връткаше по софиянски мръсно и нахално на път за грамадната офис сграда на компанията.
Имаше проблеми с кадрите навсякъде. Проблемът всъщност беше в мениджмънта, чичковците на по 40 бяха направили бизнеса и понеже бяха сърдити на съдбата, че младостта им е минала в социализма, караха втория си пубертет с пълна сила с новички лъскави коли и наивни курвета за по една вечер, а талантливите момчета, които им изкарваха парите, някъде на третата година губеха стимул за работа и живот въобще. Проблемът беше и в сивотата на икономиката, никой нямаше интерес системата да заработи за сега, но компанията губеше милиони от недоверието на партньорите и накрая един от по-големите шефове измисли междинния вариант да задействат единното управление и отчитане на сухо в централния офис с идеята да го вкарат в действие по места за два дни ако се наложи. Затова го прикачиха към един от мениджърите на отдели, красив, но много изсушен от живота мъж на около четиридесет. Наставникът му с крайна неохота му спускаше каквото и да е, в началото просто го мореше с педантичност и безделие, оставяше го да играе на Тетрис и Формула 1 на компютъра за няколко хиляди, но му правеше сухи забележки за външния вид и точността на протичане на работното време. На втората седмица се ориентира в обстановката, връстниците му в офиса го гледаха подозрително като хитрия селяк от прованса, дошъл да им изяде хляба или да им вгорчи живота, но секретарката на началника, симпатична дамичка на тридесет и нещо си, прекарвана достатъчно пъти в младостта си от подобни шефове, оцени свежия му непринуден вид и му разказваше различни полезни пикантерии и детайли от „информационната база” на дублиращата шефовете мрежа на секретарките им, докато си отдъхваха от двадесетте страстни минути върху бюрото,дивана, ксерокса или даже машината за рязане на хартия през обедната почивка.
Настигна „Пасата” на високия бастун на една по-централна артерия и се лепна зад него. Таратайките инстинктивно и почтително даваха път на стилната кола и по този наскоро изобретен поради предсказуемостта на наставника начин си осигуряваше спокойно и чисто шофиране поне двадесет минути. Мушнаха се в подземния паркинг, охраната за кой ли път изгледа презрително старичкото голфче на нахалното пале, ама сори, батка, картата за паркиране е същата като на тоя преди мен, дето колата му струва колкото жалкия ти живот. Наставникът бавно и достолепно се отправи към директния асансьор. Да, господин гнусливец, давайте с него, ние от пролетариата с другите, сърце да е широко. Видя го в кафето как си пийва бавничко, съсредоточено и замислено, загледан в изгрева. Щракна с пръсти под носа на зазяпалото се момиче. Направиха му малко троснато едно кафе и на него. Не миришеше на ванилия, като приятната нежна миризма от чашата на боса, хехе, май имаме роман тук... Обичаше мириса на ванилия, напомняше му на крема нишесте на майка му и незабравимия сметанов сладолед от ранното детство. Какво ли си мислеше началството, че не забелязваше хлътналата до ушите кукла? Сигурно в изгрева къпеше нещастната си хербаризирана в ниския офис душица, спомняше си собствените си тежки моменти, които напористите младежи в отдела му надали щяха да имат.
Улавяше се, че сам понякога се сравнява с тях, с момчетата, които живееха на квартири в центъра, докато той с латекс и малко блажна боя се опитваше да направи годен за обитаване гълъбарника на набързо построения сред блатото панелен блок. С момчетата, които по семинари и обучения в хотелите по ски курортите се навиваха един друг, че вървят напред и се развиват, докато той по същото време си разменяше тупаници с мангалите в кашишкия батальон или очите му пареха на вишката от подобни на този изгреви при последните стойки. Ех, имаше си трудните времена, но пък и те никога нямаше да видят залеза над Владая в очите на влюбено и любимо момиче, защото той е вълшебен само на наводнения от следобедния дъжд самотен осми етаж на студентско общежитие. Нямаше да разберат, че изнеженият юмрук става много по-корав с дванадесет милиметрова гилза в него, или да чуят по-признаващото от много потупвания по рамото или хамсии по пагона „бате”, „баба” или „старши” на циганина.
Предпочете да си допие кафето загледан именно във Владайските хълмове, но мерна боса на периферия, че приключва с кафето, затова побърза да се изнесе, за да го заварят как си гука сладко с гледащата го похотливо от сутринта секретарка. Благоволиха да му кажат, че ще отсъстват няколко дни, при което трябваше да се досети, че присъствието му сам в канцеларията е нежелателно. Услужливо обясни, че част от дублирането включва работа с локалните станции в подземието при сървъра, а секретарката грейна като слънце, защото трябваше да нарежда документи в архива, който по една случайност беше близо до сървърната апаратна. Босът презрително сви устни пред хорската слабост, но драги ми шефе, ако с вашия „Пасат”, аристократично излъчване и златен часовник можете да забършете нещо за петнадесет минути, ние с голия чар трябва да се радваме и на омъжените ви огризки, които впрочем се чукат много по-страстно и умело от котетата.
Наистина си прекараха приятно със секретарката няколкото дни под земята, но любопитството го тласкаше да проследи развоя в романа на куклата-поничка. Та гледаше хората като празно пространство, много беше се вдала, горката. Секретарката снесе, че разпитвала за красивия шеф. Развръзка щеше да има скоро, не изглеждаше като момиче, което би креяло дълго и тайно по някого.
Тази сутрин валеше сняг и колата много носеше. „Пасатът” също не се справяше особено добре, шефът очевидно беше нервен. На път за асансьора мерна в отварящата се врата на директния още една фигура, загледа се в отраженията на огледалата и разпозна куклата от кафето. Шефът нещо се позамисли, после се обърна и се запъти към общия, изглежда в директния му се стори тясно. В кафето момичето беше олицетворение на нещастието. Мина му през ума една идея.
***
Възможно ли беше от красавеца да са опадали двадесет години? Възможно ли беше в сухата величава душа да се е върнал животът? Излъчването, мирисът на парфюма, стойка, прическа, всичко... Изгледа я строго, докато поръчваше кафе със сметана и три бучки захар, но очите му се смееха. С парите й остави една визитка и се оттегли величаво.
Вечерта ходиха на пица, на другата вечер на кино, после на ресторант, следващата вечер остана при него, и по-следващата, и по-по-следващата... След три месеца провинциалният филиал имаше нов технически сътрудник с отлични познания по приложение на ванилията в разни области на живота, а най-младият, но доста перспективен служител имаше годеница. Колко е важно понякога да си близък със секретарката на шефа, която познава маниерите и навиците му!!! Колко е важно навреме да осъзнаеш, че магарешкият бодил всъщност е много красиво цвете, много по-красиво от жилавия фикус.