автор: regulus

Три кедрови колони. Варосани стени.
Носът ми се събужда сред спомена от рози.
Разказал всичко, Буда усмихнато мълчи,
приседнал в своя ъгъл. За мен оставя този.
Прегънат в странна поза монетите броя.
От книжка без картинки красиви букви сричам.
Над масата надвисвам. Фризирани цветя
послание излъчват. А ти към мен надничаш.
Усмивката догонва лицето ти. На път
сандалите с чорапи един пред друг минават.
Довеждат те наблизо. Очите ти тръбят
мелодии по залез. Поклони. Онемявам.
Усмихнато ме каниш. Привеждам се едвам.
Енергия извиквам. Отхвърляйки месото,
с комичния си речник опитвам да създам
пленителния образ на пролетна салата.
Зародиш на почуда. Изрядно кимоно
дискретно ме упива с копринени букети.
Косата ти не трепва, присвита на кълбо,
пронизана в сърцето с жестоките фуркети.
Чиниите строяваш. Докосвам ти едва
момичешката китка - пред портите заключен,
под пролетния дъжд в очакване стоя,
предъвквайки телата на мъртви зеленчуци.
Мъглите се оттичат в планинска долина -
умело се измъкваш, но бавно и учтиво.
Допуснал втора грешка стомаха си държа -
в устата ми с надежда помръдва нещо живо!
Подплашени салфетки лицето ми крепят.
Ръцете ти (и двете!) отчаяно ме чистят.
В стомашен сок пюрета през пръстите текат -
помръкналата прелест на ястия лъчисти.
В насечени команди разрухата гърми.
Внезапни помагачи се бутат и си пречат.
И в тази суматоха, придърпал те встрани,
записвам телефона на дървената клечка.
Сред чужди. Хладна вечер. Пластмаса и метал.
Аз пак ще те потърся - подреждам думи даже!
По пътя си, отиващ наникъде, съм спрял -
ти странното си име забрави да ми кажеш...