автор: dianastar

Ела, за лека нощ ме целуни,
ала, мисля, да заспя не мога
тук, между тия четири стени...
болката е прекалено много.

И как мога да заспя - не зная,
щом в сън да те изгубя може?
Че за мен затвор не е таз стая -
съдбата оковите ми сложи.

Да искам в ръце да те държа
и с тях до мен да те запазя;
да вярвам и в явната лъжа
пред тази истина, която мразя;

и да желая всичко да ти дам,
да те спася - с чудо може би,
ала да съм безсилна точно там,
живот където дала бих дори...

И защото шанс не ни е даден
и осъдени сме на раздяла,
чувствам болка на човек предаден -
и цял светът ми е в развала.

Отчаяние е да те гледам
и да чувствам колко те обичам:
животът чезне в сянка бледа,
всяка дума на "амин" прилича...

През пръстите течеш като вода,
от погледа ми чезнеш като дим;
тук си, ала те губя, за беда,
в пъзел на живота нерешим.

И отчаяна съм, но не плача,
ще търся сила в слабостта си
и до теб уверено ще крача -
винаги до мене ти била си.

Плаче ми се, ала сълзи няма -
от мен не ще те скрие вечността;
нека болката да е голяма -
за да те помня и да продължа.

На Лизето