Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: ChrisVrj
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14129

Онлайн са:
Анонимни: 221
ХуЛитери: 1
Всичко: 222

Онлайн сега:
:: Elling

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Февруари 2024 »»

П В С Ч П С Н
      1234
567891011
12131415161718
19202122232425
26272829     

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаПреди буря
раздел: Разкази
автор: des

Не съм добруджанка. Но между вълнистите хълмове на Добруджа, в едно дере между два салкъмови пояса, до една сгушена на завет под скалите чешма зарових нещо. Такова едно нещо, което не искам да връщам при себе си, но пък оттогава ме преследва: Върни се!
Мрачен беше този ден. Въздухът, сгъстен до точката си на мрачност, щеше да се пръсне всеки момент. Припукваше на буря. Неожънатото жито полягаше от вятъра, гънеше се, мъчеше се, не искаше току тъй да забие натежал клас в земята. Но скоро градушката щеше да го довърши, беше ден за градушки. “Язък! Хубаво жито беше!”, щеше да каже после чорбаджията на нивата и да затрие с много вино последните си прегорели капки пот в кръчмата на селото. Не щеше да е пот това, сълзи като че щяха да са, но как да плаче човекът, дето такъв тежък самар му бе метнала безкрайната земя върху раменете и толкоз дълго го бе мъкнал между хълмовете, че пресъхнали бяха всички сълзи. Те потъваха в бръчките край очите му, а измъкване от този лабиринт нямаше.
И от моя лабиринт измъкване нямаше. Всеки си ходи из лабиринта. Всякакви лабиринти има. Някои са с повече капани, блата и дълбоки гори ги заемат, че даже и цели морета, из тях бродят всякакви ужасни твари, познати и не, и ако компасът ти не работи, свършено е. Все някога ще ти свърши храната, все някъде ще затънеш, или ще ти се яви мираж, пътя да ти показва, пък като се огледаш след малко, всички пътеки свършили, че и тази зад теб се затваря. Пък други лабиринти са малки едни такива, уж почнал и свършил, пък на изхода награда няма. И за какво си бил в тоя лабиринт и ти не знаеш. А може и там да си останеш. Някоя огряна от слънцето поляна ти хареса, къща вдигнеш, стадо навъдиш и хич не ти се иска да знаеш, какво има там зад стената на лабиринта. И какво толкова се отплеснах с тия лабиринти?! Всеки си знае лабиринта. И аз за своя си мислех, и Добруджата като един голям лабиринт се ширнала, пък небето напред и назад се затваряше. И както пътувах, сама в колата, от една точка на България до друга, и като се затваряше небето, и като си казах: Що не вляза в Добруджанския лабиринт?! То се знае, че всичко е лабиринт. Има ли значение от къде ще минеш, ако не знаеш пътя?
А на пътя винаги можех да се върна – гладко, стерилно шосе, табели в изобилие. Само дето не исках да се връщам там, откъдето тръгнах, пък и не ми се стигаше, за където се бях запътила.
Денят се сви в точка, пътищата и небето също и... Изчезнаха.
Черният път вдигаше пушилка зад колата, такава пушилка от която искаш да бягаш. И колкото по бягаш от нея, тя по-голяма. Аха да те лапне, и пак аха да те погълне, и уж си на една педя пред нея, но не дай си боже да спреш, с такъв прахоляк си се нагълтал, че дробовете ти прегорели. Бягаш, бягаш... бягаш. И аз бягах. И салкъмовите пояси покрай мен бягаха. А небето насреща, черно та черно, надуло бузи да се изплюе върху ми. Вече не знам от какво по-първо да бягам. Ама кой ми е виновен?!
И така до поляната с чешмата.
Едва си поемах дъх от праха, влязъл през прозорците на колата. Кашлях, гадеше ми се. В този миг не чувах нито сойките, които ми казваха, че не съм сама на поляната, нито вълчето, което виеше в дълбокия дол, изоставено от бога и от майка си, викайки ме, не видях яркото бяло разкъсване на небето далече зад мен.
Нищо не чух. Не видях.
Лазех към водата. Измамна или не, чешмата лееше бистра струя вода в коритото си, и това ме дърпаше неудържимо.
Пих.
С колко ли глътки вода се напоява задръстено с прахоляк гърло?
- С колкото вода има! – чух гласа до мен, докато си задавах въпроса. Вярно, казах си, и локва от копито да беше пак щеше да ми стигне в тая далечна земя. После се опомних, че гласът, който отговаряше не беше моя и се зачудих дали не си измислям гласове. Огледах се.
Стоеше зад мен и се усмихваше. И аз се усмихнах широко, защото наистина гледката беше смешна. Реших, че е от ония миражи, които срещаш в лабиринтите. И ми стана още по-смешно, защото беше най-смешният мираж, толкова смешен, че отведнъж го разпознаваш.
Косата му бе толкова къдрава и рошава, пръсната във всяка посока, че сякаш приличаше на ореол около лицето му. От усмивката му липсваше един зъб, и на фона на чисто белите му зъби, сякаш крещеше, бих се, бих се. От раменете му се спускаха едни такива дрехи, като мътна река, без цвят и посока, та не можеш да различиш, къде свършва ризата и почва елека, нещо се протяга под него, пък по-надолу нещо виси, пола ли е панталон ли е не се знае, и върховете на обувките стърчат – бели, обелени от ходене. Изобщо не можех да определя на колко години е. Можеше да е на трийсет или на сто и трийсет. Възраст нямаше.
Докато го оглеждах надолу нещо тежеше в главата ми. Дали не ме беше страх?! Май не. Страх те е ако имаш нещо за губене. Нямах. Или не се сещах за такова.
Върнах се нагоре. И разбрах. Погледът му тежеше. Повече от натежалото за гръм небе. И клепачите тежаха от умора. Какъв ли товар носи, че чак пък толкоз да му е тежко?, помислих си.
После видях другите две неща: в едната си ръка държеше разтворена книга, с другата се подпираше на малко тояжче, а зад гърба му... кротко скубеше трева цяло стадо тихи овце.
Такова измислено нещо даже и мираж не може да е, казах си на ум. Овчар с книга в ръка?! Дали четеше или просто я носеше? Дали не беше местният луд? Кой ли пък ще повери цяло стадо овце на един луд?!
- Здрасти! – едно такова недомислено нещо ми излезе от устата: - Кой си ти?
- Шакеспеаре - отговори човекът срещу мен. Махнах с ръка небрежно към дрехите му, мислех си дали ръката ми няма да мине през тях като през мираж, но от там едно облаче истински прахоляк пое посоката на вятъра. Станах и също отупах прахоляка от себе си. Закашлях се.
- Шекспир, искаш да кажеш?! - попитах, усмихвайки се ехидно.
- Не, не - Шакеспеаре! – поправи ме, - Шекспир вече го забравиха, а мен още не са ме запомнили.
- Какво четеш? – погледнах към книгата в ръцете му.
- Каквото съм написал! – в първия момент като че искаше да ми подаде оръфаната книга да погледна, и едно светло петно страст се мярна в очите му, после обаче така рязко дръпна книгата към гърдите си, а тъмното се върна дълбоко зад клепачите му, че се стреснах.
- Ела! Ще вали, ще гърми! Ела на завет! – съвсем човешки каза миражът. На двайсетина крачки от чешмата, под един малък скален навес си бе спретнал огънче. Гледах го как мълчаливо добавя съчки. Пламъците се усилиха, но не много, дръвцата припукваха, виеха сини нишки и искри към небето. А небето диплеше тъмните облаци от пепеляво сиво до оловно-черно. Стана още по-тихо. Точно като пред буря. Вятърът си отиде. Овцете се притискаха в скалите, оглеждаха се уплашени и поблейваха едва. Първите гръмотевици тътнеха някъде много далече. Почувствах се уютно в шепата на Добруджа, под един малък навес, който едва ли щеше да ме предпази от бурята, в компанията на най-странния овчар, който бях срещала. Извадих от чантата си металното бутилче с евтино уиски, което винаги носех в себе си. Беше пълно, а случаят беше точно такъв, че да го отворя. Помислих за секунда, отпих и го подадох на мъжа. Кимна и също отпи.
Известно време гледахме мълчаливо навън. Не си спомням как и кога заговорихме. Но след малко ми се струваше, че съм в най-уютното кафене в родния си град и кротко си бъбря с много добър приятел на чаша коняк. Представих се и го попитах как се казва наистина.
- Иван – каза, - но ако ти бях казал Иван, така и нямаше да запомниш никога. Можех да ти кажа и Петър и Стефан, все тая. – Вярно беше. – Никой вече не знае името ми. Такива са хората. В селото ми казват Делията, което значи Лудия, приятелите ми някога казваха Точката, защото не използвах удивителни знаци когато пиша, но те отдавна никак не ми казват, другите чули, недочули все питаха за незапомнящата се фамилия. Такива са хората. Помнят ти името, докато им трябваш... - май се натъжи, - Пък ти сега ще ме познаваш като Шакеспеаре и поне ще се чудиш защо така, а аз няма да ти кажа защо. – И това беше вярно но не настоявах за повече отговори.
- Значи си писател?! – запитах учудено и отново го загледах.
- Да. Но затова сега знаем само ти и аз. Пък и за какво им е на другите да знаят?! За колко Добруджански писатели се сещаш в момента?
- Ами... - неочакван въпрос беше - ами... Йовков, например. Това ми светна в главата, това и казах.
- Тъй, учила си в училище, няма как да не се сетиш, но се обзалагам, че друго име няма да кажеш. – Напъвах се, сигурна бях, че можех да изброя поне още няколко имена, но съзнанието ми така и не ми услужи. Пак беше прав. Можех ли насред тая пустош и сред такива неясни посоки за добруджанските писатели да мисля?! Имах си достатъчно други натежали неща, за които да мисля. Сигурно и с другите е така.
- Добре де, - усещах, че се чувства пренебрегнат и ми се прииска да му направя малко добро, такова добро, което хората правят от учтивост, което не ти струва нищо, пък за другия е нещо важно. – Мога да напиша статия за теб, работя в една редакция. – от днес не работех в редакцията, пак ми се догади като се сетих, но преглътнах, все някой колега щеше да прекара статията между другите. Щеше да е една трогателна и драматична история, за овчар-писател, която читателите щяха за забравят още на другия ден, защото пресата е пълна с какви ли не по-драматични съобщения. Но все пак.
- За писателите не се пише – без злоба, но твърдо обясни той. – Писателите трябва да се четат. А като няма кой да ги чете, те вече не са писатели. А като вече не са писатели, няма и какво да пишеш за тях.
- А теб кой те чете? – исках да разбера подробности.
- Чета на овцете. Те ме слушат. Вероятно ме и разбират, защото не бягат и не се налага да ги завръщам. А и не ме засипват с критики, само защото мислят, че са по-добри от мен. Така я караме, в хармония. Аз имам публика, а те имат пастир, който не ги бие псува. И знаеш ли, не се налага да пиша всевъзможни изкривени и неразбираеми щуротии, за да имам оригинален и индивидуален стил, който е по-интересен, колкото е по-неразбираем. А когато им разказвам за оная мера, където тревата е сочна и крехка сами тръгват натам.
- Имаш ли си семейство? – подхождах съвсем като журналист, чак се засрамих.
- Имах си. Докато жена ми не разбра, че покрай писател няма да забогатее. – отпи от бутилчето, което почти се изпразни и пак хвърли съчки в огъня. Не му се говореше за семейство. Съжалих го. И аз имах купища недомислици в живота си, но неговото дередже си го биваше. И по правилата на големия егоизъм, малко ми олекна, че не само на мен ми е така зле, от което също се засрамих.
- Защо не си се завъртял в София, да завържеш контакти, да се появиш тук-там. Да говорят хората за теб. Така се прави. Другите така правят. – все още се опитвах да бъда услужлива, но усетих, че тонът ми става назидателен и млъкнах.
- Хм. – погледна ме с бялото на очите си. – Даже и ти не си вярваш, нали?. София е малко място. Там няма дом за всички. – Вярно беше. От там идвах и знаех, че е така. – Уж е голяма София, но от Добруджа по-голяма не е. Тук има място за всички. И за овцете и за мен... даже и за теб има място, макар да не го знаеш. – многозначително ме погледна. – Можеш ли огън в София да запалиш, като ти се прииска? И да се стоплиш? Можеш ли песен да изпееш, макар и лошо, но като ти се пее, без да те освиркват съседите? А можеш ли с първия срещнат ей тъй да си приказваш, както с мен? – мълчах, какво да му отговоря? Той продължи: - За какво да пиша в София? Виждаш ли го тоя хълм? – посочи и аз се загледах – След него има още сто такива и после още сто, и много въздух, ама много, толкова много, че никога не се задъхваш, колкото и да бягаш по баирите. И земята пее. Винаги пее. Зиме тихо, лятос – морно, а на пролет – до небето. Само да ти се слуша. Такива истории разказва, че само да ти се пише. – Замълчахме.
- Няма да те питам защо си тук. И ти не ме питай. – гледаше ме и ми говореше. – Но се досещам – тесен ти е дошъл пътя. Ще ти кажа една малка тайна. – млъкна и зачака да види дали тайната ме интересува. Кимнах. – Виждаш ли онова дърво? – посочи ми един много, много стар дъб. – Кимнах. – Баба ми беше врачка, продължи да разказва - на много хора помагаше. И болести лекуваше, и семейства събираше, и откраднато намираше. Но имаше такива хора, на които никак не можеше да помогне, щото всичкото лошо от тях си идваше. Уж добри хора, пък всичкото лошо върху гърба им ходи, така казваше баба ми. Та като видеше такива хора, на които не може да помогне, ги пращаше тук, до дървото. Караше ги по един камък да закопаят в корените. Да спяло злото под камък. Даваше им и един увързан в червена нишка парцал, уж на него било написано името на злото. Като го сложиш под камъка и го затулиш с пръст – край, спи злото и за теб се не сеща. Не зная имаше ли написано нещо на тоя парцал, щото никой не смееше да го разгърне, да не пусне злото. Пък откъде ли баба ми е знаела името му, като за всеки злото има различно име?! Но все тая. Баба ми отдавна я няма, но тук все още идват хора да заравят злото, казват, че чули от други, на които това помогнало. Идват даже и от София. Нямат си там такова дърво, видя ли?! И те съветвам и ти да ровнеш един камък там. Няма да ти навреди. – Изобщо не знаех какво да кажа.
Помълчахме още малко.
- Размина се. – каза човекът, оглеждайки небето. Наистина се беше разминало. Някак си се бяха завъртели облаците, вече бяха над другия хълм. Просветляваше.
- Е, каза – аз трябва да тръгвам. – много път има до село. Трябва да се грижа за овцете, както те за мен. - Затрупа огъня с пръст. Разходи се наоколо. Върна се с един камък в ръце. Подаде ми го.
- Толкова ти е голямо злото според мене. – направи много лек, едва доловим поклон, гледайки ме в очите. Сбогуване беше това. Исках да му кажа нещо топло и мило. Нещо хубаво, с което да ме запомни. Нищо не му казах. Усмихнах се, а нещо се загуби в бръчките край очите ми.
Обърна ми гръб и тръгна. И цялото стадо кротко подире му.
Зарових злото и много други неща под стария дъб. А после си тръгнах.

След няколко дни се опитах да предложа статията, която написах за Шакеспеаре на някои колеги, изглеждаха ме недоверчиво, как се казва, кажи пак, питаха и се подсмихваха, а после получавах официални имейли, че не могат да я публикуват, защото не се вписвала в политиката им.

Днес пътувам натам, да го търся. Иван. Колко ли Ивановци има в Добруджа?! И се чудя дали изобщо ще го открия. Дали наистина не беше мираж, от ония които срещаш в лабиринтите? Ако е така, мисля че беше от ония миражи, които знаят верния път. Преди няколко дни един приятел, на когото бях разказала историята ми се обади, попита ме зная ли как се пише Шекспир на английски, не знаех, и ми посочи едно място в Интернет, където имало съобщение за мен. Беше, някакъв литературен форум. Някой с ник “Shakespeare” беше оставил съобщение за момичето, което зарови злото, докато бурята си отиваше. Следваше препратка към Интернет адрес. Когато отворих страницата видях статия на английски за издаден роман с много добър рейтинг. Имаше снимка на автора – Джон Бигланд. От снимката дружелюбно гледаше Шакеспеаре, с небесно син пуловер, пригладени къдрави кичури, със светло петно страст очите. А под снимката думите на автора: “Сърцето ми остана в корените на един Добруджанки дъб.”
Все едно, пътувам по хълмовете на Добруджа. Не зная дали ще го намеря, вероятно не, но въздухът ми стига.


Публикувано от hixxtam на 03.05.2007 @ 14:21:06 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   des

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 2


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

xxx
автор: arhiloh
416 четения | оценка 5

показвания 37152
от 50000 заявени

[ виж текста ]
"Преди буря" | Вход | 2 коментара (4 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Преди буря
от vavilon на 03.05.2007 @ 20:23:53
(Профил | Изпрати бележка)
Интересно пишеш, разказваш почти като Йовков.


Re: Преди буря
от Marta на 05.10.2007 @ 08:38:50
(Профил | Изпрати бележка) http://doragspd.wordpress.com/
Чудесно написан разказ. Никак не се загубих в лабиринта му, а въздух имаше мнооого :)


Re: Преди буря
от des (destivcheva@abv.bg) на 05.10.2007 @ 10:46:41
(Профил | Изпрати бележка)
Благодаря ти! Разказа е писан тематично за един конкурс, затова е малко странен.Адресиран беше по-скоро към журито. И въпреки че взе награда, после беше оплют от колеги и критици, което не ми пречи понякога и аз да си го харесвам.

Твоите неща са чудни! Не ми стигна време да прочета всичко, но ще го направя.

Слънчеви дни!

]


Re: Преди буря
от Marta на 05.10.2007 @ 13:15:13
(Профил | Изпрати бележка) http://doragspd.wordpress.com/
за колегите - ами за какво са колеги! ... ;)
мххмм м...много добре, че е оплют от критици, почти Ницшизъм - оплют от мухи ... ех, сладък плод или ...;))

Видях, че имаш книга - ще я потърся. :)


]