автор: gorski

Дими земята, бяла от априлски цвят.
И флейтата на славей се задъхва,
надмогнала и тъпан, и тръби,
с висок и сочен звук се извисява
над глъхнеща далеч стрелба.
Като куршумче заблудено чуква
по лявата ми гръд една пчела...
Ранен съм от любов към всичко живо,
от обич към сокол и мравка съм ранен,
танцува ми се с тънка трепетлика,
лудува ми се с видра и сърна.
Спасен съм от горчивата самотност
на замразените от злъч очи.
Гората под крило ме приютява,
потокът мие моето лице.
При мене идват зверове и птици -
не ги е страх, играят си на жмичка с мен,
като на мъдър брат се доверяват.
Човекът за добро и обич е роден
и ще се върне в своето гнездо
след дългото изгнание в ненавистта.
Че сладко е и дивно е да страдаш,
пронизан от невинност и любов.
Когато се съедини докрай кръвта ми
със соковете на дървета и треви,
ще ме покрие крушата с цвета си,
ще ме поръси с дъхава роса...