автор: Mariamrad

Който умее да чака,
той не познава умора,
а упорито във мрака
търси покой и опора.

Денем е морен, потаен,
но не престава, ожида...
и от копнеж е отчаян
и за секунди примира.

Който жадува пощада
само от пръстите нейни,
чакайки може да пада,
но се възправя от бездни.

Който в съня си е плакал,
знае за прошка, за грях.
Знае, че много е чакал,
знае, че малко е пак.

Знае, че спре ли да чака,
пак ще очаква и бди...
Няма да съди. Отплата
няма да дири, дори.
Няма да знае, че чака,
тихо ще се примири:
„Има ли логика някаква –
всичко е болка, лъжи...”
Просто не мисли, не чака.
Тежко е – ще прегори.

Ах, но съдбовен е Знака,
който в сърцето тупти –
буди, спасява душата
с дъх неуморен шепти.
Как да замлъкне, когато
ставаш Cърцето си ти!!!

- - - - - - - - - - - - - - - - -

Вече си свикнал с тъгата,
ала си пълен с Любов.
Само ти можеш да чакаш,
без да се питаш защо.