Росата с езерни очи
небето къс по къс прибира,
момичето със тъжните коси
със устни го бродира.
Ръцете й когато са във полет,
стопяват всяка капка разстояние,
а пепелният вкус на времето
изпраща празното в изгнание…
Тогава самотата е уют,
жаждата й - мълчаливо покаяние!