автор: condor

Синът ми си счупи и двете ръце
а ние заети
опашка паспорти
прибирам се в къщи
питам: Момче, къде си бе?
Тишина...
Шестнадесет съобщения чакат на секретаря.
Викам си - Ясно!
Пак нещото се е случило.

Линейки, лекари, кво ли не,
а момчето усмихнато:
"Ей появихте се и вие най накрая."
Добре че лекарите си знаят работата.

Три дена мълчание.
Не ти се говори.
Травмират се хората
щом чуят историята.

Отпосле полека полека
пак заговорихме.

Но трудно е да споделиш
нещото, за което не ти се говори.

Пита ме приятеля Марк: Как си?
Отговарям: Не е за разправяне.

Надявам се да не съм ви травмирал и вас
малко, подтискащо е
но случва се,
в живота не всичко предвидено е
и щом случи се нещото
няма време за мислене
просто действаш
според ситуацията.

След седмица казах на бабите
горките
додето проумеят
отпосле три седмици не смеят
на никой да кажат какво им тежи.

А младежа
все за игрите си мисли.
Но полека полека
узрява
да се надяваме един ден да проумее
да се научи
поне бедите сам да не си ги създава.