Било е отдавна. Още в първите години на падане под турското робство. На мястото на днешното село Добролево, било равно, незаселено поле. Земята там никога не била разоравана, но още от пръв поглед личало, че е чернозем – здрава и тлъста трева раждала.
Една сутрин слънцето блеснало в капчиците роса по тревата на тази девствена земя и полето заискряло в милион цветове. Това привлякло погледа на странната група ,които не вървели по пътя, а карали направо през полето. По дрехите им личало ,че слизат от балкана и че набързо са напуснали домовете си – не носели почти никакъв багаж със себе си.В очите им още не бил застинал ужасът на хора,които в една нощ са загубили всичко –и дом,и имот,и добитък ,и близки.По опушените им и очернени от въглените лица, се разбирало,че като по чудо са се спасили от огън.
Странната група измъчени и настръхнали хора били последните оцелели жители на едно подбалканско селце,което през нощта турците нападнали и подпалили от три страни, от четвъртата бил балкана.По някакво чудо тези неколцина се спасили.И ето ,в първото утро на тяхното бездомие нечия щедра ръка им поднасяла в дар плодородна,ничия земя.Странна била групата,но още по-странен бил техния водач.Висока,кокалеста ,смугла жена.Скулесто лице и остър поглед,в който останали завинаги запечатани огньовете на пожара.Тази нощ,тя като останалите загубила всичко – дом,семейство,добитък.Всичко останало зад гърба и,под пепелта на въглените.Единстветото и богатство била косата – гарвановочерна,дебела като мъжка ръка плитка тежала на гърба и .А когато я разресвала сутрин, вятърът грабвал това очарование от смолисти къдрици попили топлината на нощта и пускал опиянението на свобода.Тази плитка отсякла с едно замахване, за да я смеси с калта,от която на реката направили първите тухли за първите къщи на новото им селище.Неподвласни на тежестта на бремето били сърцето и волята на българката.Още щом видяла окъпаната от роса и осветена от слънцето земя, тя казала :”Тази земя от ляво е добра”.С което дала име на новото селище – Добролево.Единодушно била избрана за старейшина на рода.Неколцината оцелели мъже от групата отстъпили пред българката, защото тя ги извела от огъня на пожарището,водила ги през четиридесет километровия нощен път към неизвесното бъдеще,избрала земята,която векове наред хранила правнуците им и станала техен дом,забъркала първата кал с косата си,за да направи първата тухла,строила,орала и жънела по-добре и по-бързо от всеки мъж,а в очите и горял непримирим огъня на пожарището.А какви деца раждала – българи,които пренесли през вековете нейното име.
Нощем ,докато замесвала хляба на реката,от песните и притихвала цялата природа, луната отстъпвала зад някой облак, а ромона на водата замлъквал и можело да се чуе как сълзите падат тежко върху напуканите ръце и дълбаят в земята коловозите на утрешния път.
Тази жена се казвала Манда.Родът,който основала тогава, носи и до днес името и – Мандински.