автор: gumbert

Червена роза, като ясна зора
ти се възвисяваш горделиво,
Твоите извивки стичат се
обагрени в червено,
но макар да си божествено красива,
Все едно – нещастна ти ще бъдеш.

Хуана Инес дела Крус (1648-1695) – монахиня, мексиканска поетеса


Преди да публикува в 1980 година своето първо художествено произведение – романът «Името на розата», Умберто Еко е бил известен сред академичните кръгове на Италия и целия научен свят като авторитетен специалист по философия на средните векове и в областта на семиотиката – науката за знаците. Несъмнено, и своят роман Умберто Еко написва, като си помага с научни наблюдения, като подпомага своята «постмодерна» интелектуална проза с механизмите на увлекателността.
Излизането на книгата на пазара е умело подготвено от реклама в медиите. Явно, публиката е била привлечена и от това, че Еко дълги години води в списание “Еспресо” рубрика, приобщаваща средния читател към хуманитарните проблеми. И все пак реалният успех надминава всички очаквания на издатели и литературоведи.
Екзотичният колорит плюс завладяващата криминална интрига осигуряват интереса на масовата аудитория към романа. А големият идеен заряд в съчетание с ироничност, с играта с литературни асоциации привлича интелектуалните кръгове. Книгата му, освен другото, е и пълен и точен пътеводител по средновековието.
След излизането на романа “Името на розата” авторът Умберто Еко получава множество читателски писма с молбата да обясни смисъла на заглавието, свързано със заключителния латински стих. Цитатът е взет от поемата “De contemptu mundi” (“За презрението към света”) на бенедектинския монах Бернардо Морлански живял през 12 век. Една от главните мисли, изказани в поемата е, че от изчезналите неща ще останат само празни имена.
Според Еко авторът не трябва да интерпретира сам своето произведение. Самият роман поражда най-различни интерпретации, т.е. – прочити и разбирания. Но всеки роман има нужда от заглавие, което от своя страна пък е вече ключ към дадена интерпретация. Работното заглавие на романа е било “Абатството на престъпленията”. Но то би настроило читателите за детективски сюжет, и би объркало онези, които се интересуват само от интригата. Еко силно желаел да озаглави романа си “Адсон от Мелк”. Но на това се възпротивили издателите. Заглавието “Името на розата” възниква почти случайно. Авторът харесва символичното значение на розата, която е наситена със смисли. Дотам, че дори се стига до изчерпване на смисъла и съответно дезориентиране на читателя. Според Еко названието трябва да обърква мислите, а не да ги дисциплинира. И нищо не радва така автора, както новите прочити и разбирания. Дори и някои от тях да му се струват погрешни. Дори и тогава той трябва да мълчи и да се съгласява с известна доза ирония. Често пъти критиците (и не само те) намират такива смислови оттенъци, за които авторът не е и мислил. Но какво ще рече “не е мислил”? Знаменателни са думите на У.Еко в едно негово интервю: “Авторът би следвало да умре, след като завърши книгата си. За да не застава на пътя на текста.”
“Името на розата” е роман за Средновековието. Всеки манастир, всяко абатство живее с паметта за средните векове. Факт е и това, че Умберто Еко е ерудиран медиевист. Самият той казва, че средновековието е неговото мислено всекидневие. Затова и действието на романа е поместено в този исторически контекст. Атмосферата на тази епоха, героите и техните думи звучат правдоподобно, читателят се потапя изцяло в това далечно за него време. Сякаш самите ние участваме в споровете на монасите за съществуването на дявола, и с очите на удивения Адсон разглеждаме умопомрачителните картини, изобразени на портала на църквата в абатството. Четейки, ние усещаме мириса на сяра и приближаването на Апокалипсиса.
Еко заявява, че желанието му е да развлича читателя. Съвременният роман, според него, е направил опит да се откаже от сюжетната развлекателност в полза на друг тип развлекателност. “Но аз, свято вярвайки в аристотелевата поетика, през целия си живот смятах, че романът трябва да развлича и със своя сюжет. Дори на първо място със сюжета си”, - пише Еко в своето есе за “Името на розата”. Но “Името на розата” не е само развлечение. Авторът остава верен и на друг принцип на Аристотел: литературното произведение трябва да съдържа сериозен интелектуален смисъл.
Историзмът на романа е реален факт. В него намират място събитията от Средновековието: борбата между Людовик Баварски и новият папа Йоан XII, призивът на францисканските монаси към бедност и непорочност, гоненията срещу тях от страна на кардиналите, огньовете на Инквизицията. Въобще, – всички онези идеи и брожения, вълнували умовете през XIV в. – времето след Франсис Бейкън, чиито философски мисли намираме в романа. Персонажите се подчиняват на законите на света, в който те живеят. Пред читателя е животът на един манастир, в който пристига английският францискански монах Уилям от Баскервил, който подобно на Шерлок Холмс трябва да разкрие загадъчно убийство, и който също като прочутия герой на Конандойл владее изкуството на дедукцията. Този манастир се намира всред историческата реалност на Средновековието. От друга страна в него пък се намира една прекрасна и богата, може би най-богатата библиотека на онова време. А в библиотеката е пък Лабиринтът с неговите безбройни коридори и загадки.
В романа се преплитат проблемите на литературното творчество: стилистични, идеологични и поетически. Целият сюжет, с неговите неясности, с политическите и религиозни сложности и двуплановост се разказва от монаха Адсон, който сам е участник в събитията. Той ги фиксира в своята юношеска памет, но сам не ги разбира ясно, и дори като старец в Мелкската обител не успява да ги разбере напълно. Читателят се идентифицира с неизкушения повествовател и благодарение на това се чувства комфортно, дори когато не всичко разбира. Чрез този герой ние изпитваме своите юношески фобии: страхът от секса, страхът от неизвестните езици, умуването, от сложностите на политическия живот. Адсон е носител на нашите комплекси – в частност, в това, което е свързано с неговите любовни трепети. Интересното е, че Адсон разказва за своята любовна драма с думите, употребявани от църковните отци, когато те разисквали любовта и душевните терзания които тя носи. През тази призма неговите любовни мъки ни стават още по-близки и симпатични. Интересно е това, че романът “Името на розата”, който по мнението на повечето читатели е една “трудна” книга, се чете с еднакъв интерес от различни категории почитатели на романа. И това до голяма степен се дължи на повествователния стил на главния герой Адсон. Той разказва именно като летописец от Средновековието, впуска се в описания и назидателни лекции, обяснява фактите, думите и действията на отделните персонажи. Авторът до съвършенство владее изкуството на романа, неговата сложна и в същото време стройна архитектура, подобна на готически събор. Той знае кога да изостри вниманието ни, кога да ни “пришпори”, развълнува и уплаши, а след това да успокои ритъма, а оттук и душите и умовете ни. На места той ни довежда до мистически екстаз, който неуловимо прелива в еротичен. Вижда се, че съчинявайки, Еко мисли за читателя, както художникът рисувайки, мисли за бъдещия съзерцател на картината. Като истински семиотик той си представя “идеалния” читател. За авторът този читател е негов съобщник, който е съгласен да играе неговата игра. Той изцяло ни потапя в Средновековието и ни кара да заживеем в него, като в наша съвременност. Читателят става пленник на текста, на романа, и то доброволно. И престава да иска нещо друго, освен това, което е в “Името на розата”. А в тази творба има много над което да се замислим.
Безбройни са мотивите в идейната тъкан на романа. Така например Уилям от Баскервил е модерният търсач на истината, постоянно търси някакъв привиден ред, но накрая се убеждава в това, че всъщност “на света няма ред”. Това е метафора за безсилието на познанието. Интересен образ е неговия антагонист – слепият Хорхе, отричащ знанието и ползата от него. Той се стреми да опази божествения ред, който се държи на религиозната догматика. Призовава за повече вяра и по-малко уповаване на разума и човешката мисъл. Интересен е спорът между двамата герои в библиотеката при първата им среща. Всъщност този спор продължава своята нишка през цялото повествование. На смеха и радостта от живота Хорхе противопоставя мистичния страх от Бога. Той предупреждава, че всичките тези смешни, остроумни и находчиви картини нарисувани от неговата първа жертва Аделмо са греховни и изрича знаковите думи: “Пътищата на Антихриста са бавни и лъкатушещи”. Интересен е фактът, че именно от допира с отровните страници на втората книга от Поетиката на Аристотел умират жертвите на Хорхе. Тази творба на гръцкия философ е посветена на Комедията. И книгата и манастирът изгарят в пламъци заедно с подпалвача им Хорхе от Бургос. И мъдростта на Уилям проличава в думите му за относителността на истината, която често става оправдание за фанатични изстъпления: “Пази се, Адсон, от пророците и от тия, дето са готови да умрат за истината, защото обикновено те повличат към смърт със себе си мнозина...Хорхе се боеше от втората книга на Аристотел, защото може би тя наистина е учела как да изопачаваме всяка истина, за да не станем роби на собствените си призраци.” Тези думи на монахът от Баскервил звучат толкова модерно, че ние се запитваме възможно ли е един францисканец от XIV век да стигне до такива прозрения въпреки цялата му ерудиция.
Много още може да се каже за темите на тази неизбродима творба на италианския писател. Пред нас се разкрива една богата панорама на религиозните течения по онова време, на фанатичните изстъпления на последователите на Фра Долчино и техния тъжен край. Картина на ересите и огньовете на Инквизицията. Интересни и проникновени мисли за същността на Антихриста и Апокалипсиса чрез които монасите със страх си обясняват всяка една смърт в манастира. Не по-малко завладяваща е и темата за любовта, но не към Бога, а към жената, с каквато любов се сблъсква младият послушник Адсон. Любовта като наслада, като болка; любовта като извисяване и като грехопадение: “...но душата ми не бе забравила нейния лик и все не успяваше да се отърси от този спомен като непристоен; напротив – тръпнеше, сякаш нейният лик отразяваше всички наслади на мирозданието.”
В края на романа остарелият вече Адсон от Мелк се съмнява дали посланието, което е написал, “съдържа някакво скрито значение или повече от едно, или много, или никакво”. Сякаш целият свят е пред своя край, “и по Дунава плават кораби, пълни с безумци”. Тук прозират думите на Еклесиаста за суетата на всичко земно. Ние оставяме книгата с чувството за настъпил покой след всичките бурни перипетии и изживявания през които сме преминали. И сме благодарни на стария Адсон който в студения скрипторий привършва своя разказ с единствената мисъл за своята предстояща среща с Бог.