автор: Perdita

23 април, един топъл и скучен понеделник на 2007-а

Мили наши деца, не ни прощавайте, че така жадуваме взаимност, а често едва търпим човека до нас.
Не ни прощавайте, че ви зарязваме пред телевизора, за да имаме време да се самосъжаляваме и да киснем по кафенетата.
Не ни прощавайте, че пълним детските ви глави с игри, изпълнени с насилие.
Не ни прощавайте, че ви създаваме силиконови идоли.
Не ни прощавайте, че слушаме чалга.
Не ни прощавайте, че претендираме да знаем какво е духовността, а рекламираме хиляди прахове за пране, сякаш са най-важното нещо за нас.
Не ни прощавайте, че на тази планета любовта е с толкова огромен дефицит.
Не ни прощавайте, че ви чакаме с много надежда да се появите, а правим всичко да се превърнете в безнадеждно невярващи в доброто.
Не ни прощавайте, че пресичаме на червено и хвърляме хартийки по улиците, докато си въобразяваме, че ви възпитаваме.
Не ни прощавайте, че ви навличаме с дрехи и после се чудим защо сте толкова крехки.
Не ни прощавайте, че се тъпчим с храна, а само от дъжд на вятър купуваме по някоя книга.
Не ни прощавайте изневерите, защото няма оправдание за нито едно предателство.
Не ни прощавайте, че се продаваме и за много по-малко от тридесет жалки сребърника.
Не ни прощавайте счупените и несменени люлки на детските площадки.
Не ни прощавайте войните.
Не ни прощавайте, че в приказките толкова момиченца са без майки.
Не ни прощавайте, че в небето не летят хвърчила, защото забравяме да ви ги направим.
Не ни прощавайте, че ни мързи да си играем с вас.
Не ни прощавайте, че ви ваксинираме срещу толкова болести, а забравяме душите ви.
Не ни прощавайте, че някои от вас дори гладуват или не могат да учат.
Не ни прощавайте, че унищожаваме природата и сме се задръстили с бомби, готови да ви изличат за миг само с едно натискане на копчето.
Не ни прощавайте, че далеч след като робството е отминало, ви закрепостяваме пред компютрите.
Не ни прощавайте, че изобщо не умеем да разговаряме с вас.
Не ни прощавайте, че ви избиваме по пътищата.
Не ни прощавайте, че ви крещим, понеже винаги сме изнервени.
Не ни прощавайте оправданията, завършващи с думите "защото такъв е животът". Помнете - животът е какъвто сме го направили!
Не ни прощавайте, че в болниците няма места за тежко болните възрастни хора и така ви даваме пример как да сте безразлични.
Не ни прощавайте безличието.
Не ни прощавайте, че ви говорим за морал, а разтегляме това понятие почти до безкрайност.
Не ни прощавайте, че сме забравили мечтите си.
Не ни прощавайте, че влагаме страст единствено в купуването на нови вещи.
Не ни прощавайте, че направихме света твърде опасен, за да играете без надзора ни след свечеряване.
Не ни прощавайте, че сме нещастни.
Не ни прощавайте, че не чуваме песента на птиците.
Не ни прощавайте, че вече не питаме калинките за нищо.
Не ни прощавайте, че спряхме да късаме маргаритките с онова сладостно "обича ме - не ме обича", а вместо това си късаме нервите.
Не ни прощавайте, че забравихме колко са вълшебни светулките.
Не ни прощавайте, че вместо чувства започнахме да имаме тикове.
Не ни прощавайте, че в реалити шоутата няма нито един положителен герой, и явно ни е все едно какви ще станете вие.
Не ни прощавайте, че вече много по-рядко изпускаме по някоя стотинка на улицата, за да я намерите с щастлива усмивка.
Не ни прощавайте, че не успяхме да приютим Малкия принц и той си тръгна с дивите гъски завинаги.
Всъщност...по-добре ни простете! За да не станете същите. Защото в някое първо наше непростяване сме започнали да забравяме светулките и всичкото. Ние вече едва ли можем да се променим - пораснали сме. Но вие още не сте.