автор: gorski

Отмести се земята и увисна
самотен - в бездната - духът.
Лавина от лъжи, порой от истини
заляха вашия (и моя!) път.

Къде сте, мъртви, и къде сте, живи,
да ми посочите поне следа
към дядовите черни ниви,
към извора с целебната вода?

Мълчите. Падам в шемет, без опора,
ръце протягам да се уловя
за гривата, костта, стобора,
за сламка-дом и за любов-трева.

Докосвам ги - и всичко се разпада.
Улавям ги - стопяват мойта длан.
Очите - кратери на изненада.
Устата - пресушен от зной геран.

През черни дни и нощи бели
ще изтече безплодният живот
и няма, няма житото да смели,
за да нахрани гладния народ.

Додето дирех меч за свободата,
съм излетял високо, затова
ще падам аз отвесно към земята
с обгърната от пламъци глава.