автор: Nadya

Нараняваш ме с думи,
докато все още се уча
да слушам избирателно,
но слухът ми не долавя
само две от тях,
с които адреналинът
да се покачи над границата
на постоянтата ми същност.

Нараняваш ме със жестове,
а аз се уча да променям
посоката си на виждане,
усещам как раздвижваш
пространството зад гърба ми,
но не виждам устните
скрити в дланта ти.

Нараняват ме стъпките ти,
когато се прибирам вечер
и ситни камъчета полепват
по босите ми ходила,
а зад вратата ме очаква
безпорядъка на мисълта ми.

Нараняваш ме с усмивка,
докато пръстите ми изследват
тишината зад прозореца
и прибери ветрилото,
с което ми правиш вятър,
много ветрове имам
събрани в каталога на дните,
искам да ми е топло
когато се усмихваш.

Наранява ме празнината,
когато правя везна на ръба
и търся опора за ръцете си
прониквам бавно в нищото,
преди да подвия нозе
и не разбирам има ли смисъл
смисълът да падам толкова дълго.